Skip to content

ЛИРАТА

            Някога този квартал беше известен с едно дърво, с две-три кози, петел и железопътна линия. Беше известен и с една камара писатели и художници, които живееха тук, но по различни причини те вече не са известни. Писането и рисуването винаги са били неизвестни работи, известна е славата, но и тя се изпарява.
            Козите и петела отдавна ги няма. Железопътната линия обрасна с тръни и с коприва. Остана само дървото.
            Дървото е ливански кедър и прилича на лира. Така му казват – лирата. Идват хора от цяла София да му се радват и да се снимат под него.
            – Нали това е ливански кедър? – питам един едър и отпуснат мъж, който извежда престарялото си куче от къщата, в двора на която е дървото. Питам го, колкото да се разговорим.
            – Да, садено е, когато са построили къщата, но не знам откъде са го намерили.
            Веднага си личи дали човек живее в една къща, или е от къщата.
Този явно само живееше тук. Може и да е от цял живот, но само живееше.
            – Няма такова дърво, приказка е! – хваля аз лирата.
            – Най-хубавото му е, че не цапа. Като метем, и не остава смола. Игличките му не са засмолени и шишарките му винаги гледат нагоре.
            Аз отдавна го знам този кедър. Нарочно минавам покрай него, когато се прибирам вкъщи, за да го видя. Внушил съм си, че ми помага и ме лекува. Стъблото му наистина е като лира и макар че никога не съм го чувал да свири, все се надявам, че ветровете идват в квартала ни заради него. Ветровете понякога са големи музиканти.
            – По-високо е от къщата, – казвам, – пази я.
            – Пази я, ама ще я отнесе.
            – Как?
            – Корените, корените – обяснява мъжът. – Надигат плочите в двора, влязоха в мазето, ще бутнат къщата.
             – Какво ще правите?
            – Не ни дават да го отсечем. Било нещо като паметник на природата, иначе отдавна да сме си решили въпроса. Но от друга страна – не цапа и игличките лесно се метат.
            – Нали е лира, ще ви свири?
            – Лира е, ама вече не ни трябва и ни пречи.
            И мъжът с кучето тръгва по тротоара.

Публикувано вПРОЗА

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *