Някога този квартал беше известен с едно дърво, с две-три кози, петел и железопътна линия. Беше известен и с една камара писатели и художници, които живееха тук, но по различни причини те вече не са известни. Писането и рисуването винаги са били неизвестни работи, известна е славата, но и тя се изпарява.
Козите и петела отдавна ги няма. Железопътната линия обрасна с тръни и с коприва. Остана само дървото.
Дървото е ливански кедър и прилича на лира. Така му казват – лирата. Идват хора от цяла София да му се радват и да се снимат под него.
– Нали това е ливански кедър? – питам един едър и отпуснат мъж, който извежда престарялото си куче от къщата, в двора на която е дървото. Питам го, колкото да се разговорим.
– Да, садено е, когато са построили къщата, но не знам откъде са го намерили.
Веднага си личи дали човек живее в една къща, или е от къщата.
Този явно само живееше тук. Може и да е от цял живот, но само живееше.
– Няма такова дърво, приказка е! – хваля аз лирата.
– Най-хубавото му е, че не цапа. Като метем, и не остава смола. Игличките му не са засмолени и шишарките му винаги гледат нагоре.
Аз отдавна го знам този кедър. Нарочно минавам покрай него, когато се прибирам вкъщи, за да го видя. Внушил съм си, че ми помага и ме лекува. Стъблото му наистина е като лира и макар че никога не съм го чувал да свири, все се надявам, че ветровете идват в квартала ни заради него. Ветровете понякога са големи музиканти.
– По-високо е от къщата, – казвам, – пази я.
– Пази я, ама ще я отнесе.
– Как?
– Корените, корените – обяснява мъжът. – Надигат плочите в двора, влязоха в мазето, ще бутнат къщата.
– Какво ще правите?
– Не ни дават да го отсечем. Било нещо като паметник на природата, иначе отдавна да сме си решили въпроса. Но от друга страна – не цапа и игличките лесно се метат.
– Нали е лира, ще ви свири?
– Лира е, ама вече не ни трябва и ни пречи.
И мъжът с кучето тръгва по тротоара.
ЛИРАТА
Публикувано вПРОЗА
Коментирай първи