Skip to content

ЛОВ

Понякога – рядко, но се случва, по време на лов птицата умира от страх още на земята, преди да излети. А тръпката в такъв лов е излитането, фюфюкането, пърхането, полетът нагоре, изстрелът.
Кучето е направило стойка, трепери от носа до опашката, посочва, че е видяло дивеч, а птицата лежи между тревите и не мърда. Сивее се, зеленее се птицата, просветва в жълто и в червено, но се притиска към земята и не излита. Не излита, защото е мъртва – от напрежение, от ужас, от слабост, от мъка – мъртва от липса на небе.
Тогава ловецът се навежда, вдига птицата, хвърля я напред във въздуха и стреля встрани.
Ловецът прави това, защото мисли за кучето. Защото кучето е на лов и трябва да тренира – всеки път едно и също. Кучето трябва да продължава да мисли, че всичко е както винаги – дивеч, полет, изстрел, смърт.
Каква игра на смърт и какъв тъжен ред в смъртта, какъв вечен ред в смъртта, какъв театър.
И каква прилика с нашия стаен, нисък и заплетен в тревите живот.

Share on FacebookTweet about this on TwitterEmail this to someone
Публикувано вПРОЗА

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *