Skip to content

Любими поети с любимо стихотворение ГЪЛЪБ КОВАЧЕВ

Последната ни среща беше в едно кафене пред кино „Изток“ в София. Той пиеше вино, аз – нищо. Това нищо още ми присяда. Казах му, че е голям поет, по-голям, отколкото тези, които се въртят около него и минават за голяма работа.
Стана му хубаво, но сякаш не повярва.
Знаех, че е болен, и сигурно това е натежало, за да го похваля. Натежало е, но на мен ми олекна, защото беше така.
Докторът беше голяма работа.
Сега чета стихотворенията му  и ме пари в корема, мокрее ми на очите, изтива и ми се пали кръвта. И бавно, ред по ред, се качвам към неговите хълмове и гимназии.
Гълъб Ковачев – какво име само. Да плачеш ли, да се смееш ли? И какъв ковач може да е един гълъб, освен с перцата си да подковава въздуха?  Но я се опитай да подковеш въздуха – никога няма да стане, освен ако не си Гълъб Ковачев.
Не мога да се начудя как името му ми е убягвало толкова години, как не съм могъл веднага да разпозная сгъстената като серум спринцовка в поезията.
Поезията на Гълъб Ковачев е толкова сюжетна, че сюжетът изчезва. При него сюжетът е драма в едно действие и с финал, който винаги отива някъде.
С Гълъб Ковачев ме запозна Гриша Трифонов и направо ми каза:
– Това е истински поет!
И беше прав. Но някак си публиката го искаше в ролята му на страдалец, на баща, загубил сина си, на съкрушен човек, който пише стихове за смъртта и за болката. Истина е, че беше съкрушен – и от любов, и от огромната загуба. Но важното е, че беше съкрушен от поезия. И не сълзите от живота, а сълзите от думите го правят голям поет.
Ако разбираш от поезия, Гълъб Ковачев е твоят човек. Гълъб Ковачев е нашият човек.
И знаете ли какво – освен всичко друго, поезията на доктор Гълъб Ковачев може да дава и болнични листове, а това вече наистина е чудо.
Преди няколко години получих инфаркт и ми се наложи в продължение на шест месеца да си вземам болнични от Лекарска консултативна комисия (ЛКК). Една от докторките беше от нашия квартал и ми съчувстваше. Но самият шеф на Комисията ме юркаше здраво. Първо – нищо не му разбирах, като говори, и второ – правех точно обратното на това, което ми казва. Не го правех нарочно – просто той си играеше с мене и искаше все нови и нови неща.
Същият този началник на болничните листове веднъж, вбесен до немай къде от мене, отвори вратата на кабинета си и извика на всички чакащи в коридора:
– Вижте го тоя! Уж е учител, а не може да запомни две и две.
Потънах в земята. Много ми помогна на инфаркта, няма що.
Седмици по-късно – вече след смъртта на Гълъб Ковачев, на премиера на книгата му „Гимназия на своя хълм“, на която аз бях редактор и съставител, същият този лекар седеше на първия ред. Били най-големи приятели с Гълъб Ковачев. Като свърших да говоря за книгата, той дойде при мен и леко пребледнял, с доста по-ясен глас ми каза:
– Ама това Вие ли сте? Ако пак се наложи нещо за болнични, елате, ще ги оправим веднага.
Бях сигурен, че стиховете на Гълъб Ковачев свършиха тая работа. И даже от небето ми спускаха болнични листове.
Много се гордея, че познавах Гълъб Ковачев, че бях негов приятел, че пожела именно аз да бъда съставител на неговата книга с избрани стихотворения. И най-важното, че видях как голямата поезия може да е облечена с бяла престилка, да лекува хората и да не знае, че е поезия.

САНТА МАРИЯ СНЕЖНА

Понякога ми идва
да седна пред някой родилен дом,
да седя там ден и нощ,
да седя там, ако трябва години,
да доживея живота си там
само и само един ден
жена ми да излезе пак от родилния дом,
носейки пряспа сняг…
Сина ни!
Богородице снежна,
майко на преспите сняг!

Публикувано вПУБЛИЦИСТИКА

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *