Skip to content

Любими поети с любимо стихотворение ИВАН ДИНКОВ

Рядко съм виждал поет със самочувствие, каквото имаше Иван Динков. Самото самочувствие можеше да му завиди.
И така трябва да бъде – поетите са длъжни да знаят кои са, а не да се свиват като мушмороци от сутрин до вечер. Самочувствието на Иван Динков идваше от личната му убеденост, че ако ще се сравнява с някого, това може да е само Ботев. И така трябва да бъде – ако не се сравняваш с Ботев, какви стихове ще напишеш?
Прочетете неговата великолепна книга „Почит към литературата“ и вижте има ли случка и разговор с друг писател, в който той да не излиза победител и да не казва нещо по-умно от всички останали. Иван Динков не се е огънал пред Пабло Неруда, та ще се огъва пред някакви нашенски писачи.
Иван Динков много обичаше таланта си и ненавиждаше бездарията. Един поет мушморок ми е разказвал, че е бил подчинен на Иван Динков в „Партиздат“. Според мушморока Динков „яко го газел“. И нашият човек, почти като Алековия помощник-регистратор, решил да се напие и да му се озъби.
– Два-три пъти се напивах още от сутринта. – Обясняваше ми известният сега поет. – Ама като видех Иван Динков, и ми прилошаваше – дали от пиенето, или от него, не знам. И така и не му се озъбих.
Талантливият човек е талантлив и пиян, а пияният бездарник е още по-голям бездарник.
Чувал съм и от няколко известни сега поетеси, че са били влюбени в Иван Динков, възхищавали му са се и са се учели от него. И всичките до една му бяха благодарни, че е бил суров и безпощаден към стиховете им, че ги е връщал да ги поправят и доработват – както прави истински майстор.
Запомнил съм Иван Динков да казва: Момчета, стихът трябва да се слага така естествено, както човешката реч. И той го правеше така. Голяма част от стиховете му са с фолклорни интонации, с обрати и съчетаване на съвършено различни неща. И в най-хубавите стихотворения на Иван Динков има пасажи, които спокойно могат да отидат в други стихотворения или да бъдат начало на други стихотворения.
Има поети, които предпочитат да четат стиховете си шепнешком, други – като гледат встрани от очите на хората, някои – като си гледат в пъповете. А Иван Динков рецитираше стиховете си, сякаш е насред стадион и е стъпил на сцена. Неговите стихове заслужават и сцена, и стадион.
Мисля си за заглавието на стихосбирката му „Лична карта“. Тази негова „Лична карта“ е надграничният му паспорт за голямата поезия.
Веднъж го поканих да го представя пред обществеността в квартал „Изток“. В един общински салон дойдоха наистина много негови почитатели. Казах няколко думи за таланта му, за изсечените му в камък стихове, за приноса му в българската поезия и накрая завърших, че това е един от най-големите български поети.
Когато дойде до трибуната, Иван Динков уж ми прошепна, но всички чуха:
– Най-големият!
И започна да рецитира – с устните си, с ума си и с големия си талант. А после в едно квартално кръчме изпихме една бутилка водка.
За последен път видях Иван Динков в град Девин – на фона на зелените Родопи поетът изглеждаше още по-тъмен и по-голям.

НА МАМА

Капчукът капе – цяла нощ, до ужас.
Налива ум на камъка студен.
Нелепо е, че всяка смърт е чужда,
когато всеки път е споделен!
Сега си мисля – в тоя мътен хаос, –
че твоя ред е страшно предстоящ:
че идва ред на мойта мъжка жалост
да слуша пред олтара „Отче наш…“
Ръцете ми треперят, нямам сили
за камъка на твоя гроб – но знам:
голямата камбана в село Смилец
провлачено ще бие –
бам-там,
бам-там,
там,
там,
там.
И после ще запомня пръст разрита –
и лудата си мисъл в този миг:
че ситната трева ще става сита
след ехото на моя тъмен вик.
Така ли е: умираме отделно,
макар че идваме един от друг?
Това ли е: изчезваме безследно –
като зърна, затрупани от плуг!
Капчукът капе – цяла нощ, до ужас.
Налива ум на камъка студен.
И страшно е, че всяка нощ е чужда,
когато всеки ден е споделен!

Публикувано вПУБЛИЦИСТИКА

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *