Skip to content

Любими поети с любимо стихотворение ЙОРДАН ЯНКОВ

Чувал съм, че приятелите му са го наричали Тѝхиот (Тихия). Разказват, че винаги ставало така: Без да прави кой знае какво, както си седи и си мълчи, накрая на несвършващите някога любовни и поетични вечери Йордан Янков си тръгвал с най-красивата жена. Другите поети рецитират, викат, пият, тупат се в гърдите, а накрая си лягат само с голи метафори и намерения.
А Тихиот си лягал с любов.
Не зная дали е било така, но едно е сигурно – без показност, сякаш от само себе си, Йордан Янков омайваше и хората, и думите.
Така омая и мене преди повече от трийсет години, когато цяла седмица обикаляхме градове, училища и читалища в Южна България по линия на Седмицата на детската книга. Тогава все още съществуваше това чудо – Седмица на детската книга, в която писатели се срещаха с деца, четяха и общуваха.
Спяхме с него в една стая по хотелите и той, както си лежеше в леглото, хей така – помежду другото, ще каже нещо, върху което ще мислиш часове.
През това време имах възможност да се насладя на тънкия му хумор, на енциклопедичните му познания по литература и изобразително изкуство, да слушам за поети и художници, минали през живота и сърцето му.
Можех да наблюдавам как говори с децата като със същества, пълни с тайнствени сили, да усетя как естествено и лесно преминава от света на бита в света на битието. И как навсякъде изкуството беше около него.
Когато го гледах – с тази сивееща брада, високо чело и слаби като клечки крака, го нарекох Дон Кихот от Сливен (той е роден в Сливен). И наистина си беше Дон Кихот – с копие от доброта и стихове.
Йордан Янков е голям майстор и на римувания, и на белия стих. Поетичните форми му бяха подвластни във всичките си измерения, дори тогава, когато стиховете му графически приличаха на проза.
Много от последните му стихове са лирическа проза.
При него нямаше и ред без поезия. И ако не я усетиш, значи не си на висотата на поезията или просто не разбираш от тази работа.
Метафоричен и конкретен, цветен, мъдър, разгърнат, изненадващ, неповторим, модерен – това беше Йордан Янков. И че името му не е сред първенците на поезията от втората половина на двайсети век, е тъжно и несправедливо.
Последните години от живота си той създаде училище за изкуства, където думите, образите и фантазиите си намериха дом.
Спомням си гласа и усмивката му и те ми се сливат в едно озарение и спокойствие.
Защото Йордан Янков беше талантът на спокойствието, който не бърза заникъде. И който на края на вечерта си тръгва с най-хубавата жена.

СЪЩОТО НЕБЕ

          На връщане ще се провреш под същото небе –
по пръстите ти същото небе ще сипе хапещите
капки на мъглата.

          Между октомври и ноември – есента ще е
навяла дрипите си по овразите и пътят сам
ще си намира пътя.

          Раздърпани от вятъра, тополите ще си
подхвърлят гарвани – ще разгадаеш кода на
играта, предвещаваща разместване в контура
на пейзажа.

          Под същото небе – на педя от челото ти,
на педя от дъха ти.

Йордан Янков

Публикувано вПУБЛИЦИСТИКА

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *