Skip to content

Любими поети с любимо стихотворение Петър Караангов

Когато го видях за пръв път на живо, си помислих: Ама той е момче, есенно момче.
Бил съм студент във Велико Търново и Караангов представяше новата си стихосбирка. Тогава изведнъж нещата си дойдоха на мястото – и пастелната мекота, и финесът на детайлите, и тази притаеност на пейзажа – всичко в поезията на Караангов беше писано от момче, от есенно момче.
А иначе беше мъж и половина.
Години по-късно, вече в София, една негова муза ми е споделяла, че когато поетът бил в чужбина, всеки ден ходела на летището и го чакала да кацне. Знаела, че няма да си дойде днес, но го чакала да кацне.
– Като птиче го чаках. – Въздъхваше тя и пускаше оная велика песен:

И се рони брегът на един наш сезон,
и се рони моето лято.

После имах шанса няколко години всяка събота да се срещам с него и с още двайсетина от най-изтъкнатите културни дейци на България в кафенето на улица „Елемаг“, близо до гроба на Дънов. Тук идваха Тончо Русев, Евтим Евтимов, Величко Минеков, Панчо Панчев, Павел Писарев, Кольо Георгиев. Идваха и политици, генерали и още различни видни люде.
Аз се свивах в ъгъла на голямата маса, слушах, траех си и главно отговарях за това, младата сервитьорка да не се отдалечава от компанията. Много питиета се изпиваха, много приказки се изприказваха.
Говореха главно другите, Караангов – почти никога. Понечи да каже нещо, и Тончо Русев точно тогава си поръча още една малка водка. Понечи да каже нещо пак – и Кольо Георгиев си продължи несвършващата никога мисъл. Вярно, умна, но несвършваща.
Така и не дочаках Караангов да каже думата си в кафенето на „Елемаг“, но всички бяхме дочакали голямата му тиха поезия.
Като казвам „тиха“, нямам предвид свита и притеснена, а сенчеста и лековита. Караангов беше роден в Сандански, а там е юг, пек, жега, наровете се търкалят по улиците. Там от Пирин слиза река като сребро, там са чинарите, ливадите и сенките. Там беше музиката на поезията.
Там бяха и стиховете на Караангов  – природа, изсвирена на пиано.
Голяма е заслугата му, че успя да опази поезията си от високите патетични тонове, от фалцетите и барабанния ритъм, от патриотарството и разветите байряци. Неговата философия беше друга – философията на омиротворената красота и любов.
Уж беше кротък, уж беше свит, а веднъж скочи на Николай Хайтов. Бях член на Управителния съвет на СБП, Хайтов беше председател, а Караангов – негов заместник. Трябваше да приемем отчетен доклад и Хайтов прочете нещо, което приличаше на съчинение на ученичка от десети клас. Явно големият писател беше дал на някой друг да пише доклада и този някой си беше оставил ръцете.
– Ама какво е това? – Попита Караангов. – Това е подигравка.
Хайтов се ядоса и подхвърли листовете във въздуха.
– Като не го харесваш, седни и го напиши ти!
– Да го напиша, – отговори поетът, – ама така никога няма да мога.
И слава богу, че не написа никакъв доклад. Той вече беше написал стиховете си и те бяха приети на най-високо място – хората бяха приели стиховете му с възхита.
Чудно ми е какво още чакат литературните критици, институции и всякакви там съюзи, та не кажат, че крехкият поет е създал фина и крехка, но нечуплива поезия. Защо не признаят, че думите на Караангов замъгляват очите ни и ни карат да имаме нужда от есенна мекота и от любов?
И защото не знам кога и какво ще бъде казано, аз ще кажа нещо от мен – Петър Караангов е един от най-големите български поети на двайсети век.
Когато го видях за пръв път на живо, си помислих: Ама той е момче, есенно момче. Когато го видях за последен път, си помислих: Момчето е уморено вече и иска да се прибере…

Топъл дъжд

Нощта пресича моя град надлъж,
площадите отдъхват от мъглите,
о, аз дочаках пролетния дъжд,
измил стъклата и душите.

Долавям как се движи пролетта –
в кръвта ми, в соковете на стъблата
и как се връщат тихи над света
зелените лъчи на светлината.

Приветствам пролетните ветрове,
които над земята ни минават –
ще се издигнат нови класове,
реки ще бликнат в тихите дъбрави.

Ще израсте висока буйна ръж,
ще се събудят спомени изстинали –
дъждът сега е само топъл дъжд,
изгубил спомена за свойто минало.

Топъл дъжд, чакан дъжд,
плиснал в миг и отшумял.
Как светът изведнъж
стана по-красив и бял.

Ще се завърне слънцето от юг
и над града във тая утрин рано
ще мине светлият лиричен звук
на някое, на някое пиано.

Дъждът ще влезе в стаите при нас
– измитите стъкла ще се засмеят
и нова песен в утринния час
високите етажи ще запеят.

Публикувано вПУБЛИЦИСТИКА

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *