Skip to content

ЛЮБОВНО СТИХОТВОРЕНИЕ

Защото не зная какво да правя с ръцете си,
когато те няма,
пиша любовно стихотворение, за да не остана без ръце.
Отварям прозореца, пипам въздуха
и целувам въздуха, в който те няма,
и пиша любовно стихотворение за теб,
за да не остана без ръце.

Защото не зная какво да правя с главата си,
когато те няма,
лягам да спя, за да не остана без сънища за теб.
За какво ми е да мисля,
ако си мисля, че теб те няма?
Затова се завивам презглава
и сънувам теб.

За какво са ми нозе, ако с тях стигам до вратата,
през която не влизаш?
За какво са ми обувките,
ако не ми ги развързваш ти?
За какво са ми копчетата на вечерната риза,
ако ти не ги разкопчаваш
и ако ризата не си самата ти?

За какво ми е слънцето
с думите, съчинени за него,
ако ти не запалиш утрото с една дума от светлина?
За какво ми е луната, ако ти не си уплашена и бледа,
че мене ме няма
и леглото ти е тихо
и гладко –
като луна?

За какво ми е яденето,
ако ти не си сложила в него сол и нетърпение?
За какво ми е масата с двата стола,
от които единият е ням?
За какво ми е хлябът,
ако ти не си го разчупила вместо мене
и не ме гледаш в устата,
докато аз не мога от любов и една троха да изям?

Кажи ми, любов,
за какво ми е това остаряващо тяло
и защо трябва да му треперя и да го търпя,
и за какво ми е това стихотворение,
в което като в огледало
виждам себе си
и толкова, толкова много мъгла.

Откъде се е взела тази мъгла,
откъде се е взела?
Нали допреди пет секунди бях изумително ярък и млад?
Сигурно е от това, че ти ми плетеш пуловер
и още не си го изплела,
и аз още пиша любовно стихотворение
за тебе на този свят.

Share on FacebookTweet about this on TwitterEmail this to someone
Публикувано вПОЕЗИЯ

One Comment

  1. Роса Соколова Роса Соколова

    Ей, Поете!
    Толкова често ми е до болка познато сътоянието ти и защо не ти е нищо, и защо ти е точно такова,… – ни до ръце, ни до нозе, ни до очи и глава, ни до слънце и луна, … Питам те: Как успяваш да пипнеш въздуха, в който я няма? А!?
    Прав си. Вярно е. Всичко е вярно. На мен, обаче, ми трябват и очи, и ръце, и нозе, и Пътя ми трябва… , за да вървя без да късам посоката . Търся се в ЕЛЕМ-а , да ме очарова презрялото, което разпуква плода и от него потича изобилието на есента ми. Да, клоните отслабват и са в невъзможност да понесат всичко, което природата им изпраща. Дори това не ме натъжава. Усмихва ме.
    Очите ми пробягват по сияйната пътечка върху водата и я оцветявам с дъха си в слънчево златно …
    Простирам ръце, разперени за прегръдка или разпятие и не знам кого ще намеря, отваряйки очите си …
    Дано да е чел стиховете ти, за да ме разпознае . Ще чакам.
    И ти благодаря,
    Роса Соколова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *