Skip to content

ЛЮБОВ

На пейката седяха гълъби.
Седяха си –
облягаха крилата си на пладнето,
събличаха си по едно перо
и се разхлаждаха
с надеждата
за облаче.

Четяха вестници със букви от мушици
и с редове от бели пеперуди.
И бяха толкова залисани и сънени,
че целият следобед им се губеше.

С такива гълъби е лесно да говориш,
ако езикът ти лети и е високо.
И нищо, че са седнали на пейката,
те чуват как съзвездията шепнат
и как тревите гукат като бебета.

С такива гълъби е лесно да си близко,
ако разлистиш здрача и им прочетеш
поне едно – едно стихотворение,
което почва може би така:
„На пейката седяха гълъби
и си приказваха.
Какви далечни хора
бяха тези гълъби…“

Share on FacebookTweet about this on TwitterEmail this to someone
Публикувано вПОЕЗИЯ

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *