МАЗЕТО

            Докато слизах в мазето на къщата ни, винаги ме е било малко страх. Още на второто стъпало се спъвам в стара обувка, в кошница с кълбета прежда, оплитам се в топка сезал, а на завойчето една паяжина ми се лепи по носа и устата. Паяжината е почти като захарен памук, само дето не е сладка, а прашна и по-хладна. Но и паяжината, и захарният памук изчезват невидими, разтапят се сякаш и се чудиш има ли ги, или ги няма. Паяжината обаче остава по косата ми като нещо тайнствено, като нещо от бъдещето.
            Аз често слизах в мазето без всякаква работа, без да мисля, а и сякаш за да ме полазят тръпките на лекия страх.
            Слизам и гледам чайникът, който в стаята блести, чугунен и врящ, в мазето е успокоен и олющен.
            Тенджерата, в която са врели манджите на поне две поколения, си е търкулнала похлупака и не се интересува от него. Диша ѝ се на тенджерата и ѝ се мълчи.
            Обущарският чук на Кольо Княза – великия брат на баба ми, е с една тъпа като зурла предна част и с една задна, раздвоена като език на змия. На светло този чук винаги е бил весел и готов за работа, в мазето вече е полегнал, обгърнат от спомени.
            В мазето ми се струва, че горните етажи на къщата могат да потънат и това, което е над мене, може да се срути. Чувам как ходи майка ми, как татко се прибира отнякъде и се разхожда напред-назад, чувам как тракат столовете, усещам как тежат шкафът и печката,усещам даже и втория етаж и тавана и очаквам след малко да бъда затрупан.
            Тогава почвам да гледам компотите. Винаги съм имал по-голямо доверие към по-старите и с прах по капачките. Представял съм си, че плодовете им са попили повече захар и са по-сладки.
            Компотите от череши са ми любими – понякога тъмночервени, понякога розови. Ягодите с техните сърца ме стряскат, пък и семките им са някак особени – като бенки са . Компотите от дюли са най-тежки – сиропът им тежи и като ги повдигнеш, ръката ти се уморява. Прасковите компоти са сериозни същества и будят пълно доверие, а крушовите са с парченца зелена и жълта луна зад стъклото. Най-обикновени са джанковите – те са с възкисел характер. А сливовите са важни с листата индрише и с това, че сокът им мени цвета си – от пурпурен до тъмносин.
            Рафтовете са пълни с всичко, което цъфти, зрее и живее. Печените чушки, млените домати, зелето, картофите, царската туршия, сиренето в каче, затиснато с объл камък от Вита; лукът, сплетен на плитки, ябълките, разстлани на леси, орехите в торба, крушите и черничевото буре с ракия, надениците, сплескани с лимонадено шише и сланината, увита в блажна хартия и стегната с канап, правят от мазето свят, в който се мълчи и се преглъща.
            Така е – в мазето не се говори, само се преглъща и ако се каже нещо, то е шепнешком.
            – Защо шушнем? – питам майка.
            – Защото така! – отговаря тя, поглежда надолу и преглъща.          Като си помисля, всичко, което е било отгоре на земята, все някога слиза в мазето. И затова трябва мълчание, нужно е уважение към дошлите под земята вещи, плодове, благини и спомени.
            През лятото слизах да спя в мазето от жегата. Къщата се напичаше така, че само в мазето можеше да се подремне следобед. Лягах на един стар креват, инсталиран с тази цел и постлан с черги, и отплавах.
            Следобедният ми сън едва ли е бил повече от половин час, но блаженството на прохладата и изчезването ме изпълваше. Сега това усещане ме плаши, но тогава наистина изчезвах с радостна умора. Младостта не се страхува да изчезне дори в мазе.
            Като се пробудех, стоях със затворени очи поне няколко минути. Усещах мириса на тънката плесен, на неподвижността, на следобеда, на тая разбърканост и подреденост.
            После се измъквах на светло и нищо, ама абсолютно нищо не виждах от слънцето.