Skip to content

МАЙСТОРЪТ НА КЪСИЯ РАЗКАЗ

Преди години бяхме с мой приятел писател в провинцията. Четохме каквото четохме, говорихме каквото говорихме с дошлите да ни чуят, пихме каквото пихме и толкова с литературата.
После аз лежах в хотелското си легло – с форма и дух на сандък, а моят приятел – майстор на късия разказ, отлетя в Космоса на трепетите. Беше си уредил среща със своя позната от студентските години и се върна чак призори.
Влезе в стаята и бавно запали лампата с лакът, защото от някъде си беше купил две кисели млека и ръцете му бяха заети. Умората по него сияеше. Разклати едно от киселите млека и отпи дълго. По брадичката му се стече бяла линия, изтри я с пръст и си облиза пръста. Вгледа се в надписите по кофичките мляко и леко се изсмя, сякаш там бяха отпечатани съобщения за нощните му подвизи. Сигурно със ситен шрифт там пишеше и срока на годност на внезапните и тайни пропадания.
Беше пил доста и млякото връщаше живота във вените му. Хладният и възкисел вкус на този еликсир го замайваше още повече и го просветляваше.
Сигурно сте забелязали, че когато човек е замаян от алкохол и любов, стъпките му идват някак от високо, земята не е на същото място, където трябва да бъде, а се измушва напред като змия. И опияненият човек тръгва да търси земята с крака, а земята се върти около него и му се смее.
Съблече ризата си, сякаш е рокля, през главата и ми се стори, че по тялото му има едва забележими петънца. Пак пи мляко и видях как адамовата му ябълка подскача от радост, как бълбука от радост. Стори ми се също, че адамовата му ябълка е лагерче от момчешка количка и че гърлото му пропада някъде към корема.
Личеше, че е правил любов – с ум, с тяло, с дух, с разкази, със слабини, със страх и гордост от страха си. Беше изневерявал на жена си сияйно и величествено цяла нощ и затова не се побираше в кожата си от мъжко перчене.
Жена му беше генералска дъщеря и ревнива точно толкова, колкото генерал за още звезди по пагоните. След такива отлитания и четения в провинцията тя проверяваше дрехите му за женски косми, проверяваше ги с лупа, душеше за парфюми, гледаше как са сгънати и преценяваше дали той би могъл да ги сгъне така. Ревнуваше го най-вече от страх за себе си и самочувствието си, а не от любов.
Беше рано призори и в полуздрача на стаята аз можех да видя как тялото му започваше да потъмнява, да пърха и как от сините петънца по кожата му растяха пера, лилаво-алени пера. Видях как красивият му и пребледнял нос се превърна в клюн, как краката му се изтъниха и по тях поникнаха шипове. И как той се преобрази в петел – петел, който пише разкази. Звучи фантастично, но когато човек е майстор на разказа, може да се превърне във всичко. Особено когато го гледа човек, който пише стихове.
Влезе в банята да се къпе. Усещах горещината на душа и радостта му, че всичко от него се измива и че не се измива, че всичко изчезва и не изчезва, че жената, с която е бил, е важна заради това, че вече може само да си я спомня и да я описва.
Излезе с пара около главата и приличаше едновременно на дух и на голяма видра – лъскава и гладка. И аз много се учудих, че няма опашка и нокти. Перата и клюнът му бяха изчезнали, а още не беше се сдобил със святкащи зъби и опашка.
Стоеше, загърнат в голяма хавлиена кърпа, и аз съм сигурен, че тази хавлиена кърпа с хилядите си меки власинки му беше по-приятна от ръцете на жената, която се е увивала около него.
Опитах се да си представя какъв ли е бил цветът на ръцете на жената, с която се е любил. Казах си – какъвто е цветът на кърпата, такива са и ръцете. И тогава бялата хавлиена кърпа стана матова, после тъмна, после слънчева и влажна и аз се изгубих.
Помислих си и за това, какво няма да види жена му – генералската щерка, когато започне да проверява багажа му след завръщането. Няма да види няколко премалели от далечина и любов женски косъма, няма да види бледоаления цвят на прегряла женска обеца, няма да види думите, които никога не се виждат, защото са нощни. Няма да види и изреченията, които бавно се изправят и тръгват в съзнанието на мъжа ѝ.
Но това е мъжът – магнезий, бяла лава, зъби и слюнка, треперене и земетръс и после кофичка с кисело мляко и врял душ. Мъжът е винаги нещо по-малко от думата мъж, дори когато е направил така, че тази дума да свети. Мъжът и любовта му са две същества, които се сливат, а после излиза, че никога не са се познавали. Това е мъжката любов – къс разказ, стълба от наслади на тялото и облаци от празни мисли. Или поне това беше мъжката любов тогава, в тази разсъмваща се хотелска стая.
Майсторът на късия разказ, моят приятел, беше щастлив. Десет шедьовъра на разкази да беше написал, би ги разменил сега за една кофичка кисело мляко след изневяра. И знаете ли защо? Защото когато мъжът прави любов, той си представя това като занаят. Някои мъже правят от любовта украшения, други – рисунки, други – съдове за ядене, някои правят дъждове. А някои се качват на топлите ветрове и пътуват с тях към градината, от която да си наберат ябълки, а после да си сварят от тях ракия. Когато правят любов, мъжете пият ракия с ума си.
– Много обичам изгревите! – призна моят приятел и леко повдигна глава нагоре, сякаш е петел. – Баща ми беше шофьор и по изгрев ме будеше да гледам слънцето. Казваше ми, че приличало на златна паричка, а аз си мислех, че прилича на гърдите на жените, които се качваха в автобуса му и заминаваха нанякъде.
И приятелят ми слезе да си купи кифли.
– Отивам за кифли – каза ми той. – Много съм гладен.
Share on FacebookTweet about this on TwitterEmail this to someone
Публикувано вПРОЗА

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *