Skip to content

МАЛКА КОЛЕДНА ПРИКАЗКА

            Голяма работа е Коледа – от яслите чак до небето, дума да няма.
            Но защо като наближи Рождество, и отвсякъде се лее сироп и се точи бяло сладко и баклава? Толкова захаросани писания се явяват, че е чудно как хората не хващат вкупом диабет. Коледни приказки, спомени, книги и чудеса и хиляди още бози, от които ми прилошава.
            И всеки описва личния си Исус, личните си Йосиф и Мария и ги описва така, че да си кажеш – боже, аз колко съм нисш, а този колко е възвишен. И да се засрамиш, че не си се сетил нищо подобно.             Така стана и с мене. Викам си – я да се сетя и аз за моето Свето семейство.
            Малко е странно, но моят малък Исус се казва Мария. Моят Исус е момиче. Първородната ми дъщеря е кръстена на баба си – майка ми Мария.
            А баща ми – личният ми Йосиф, се казваше Милчо. Той толкова вярваше, че ще има внук, който ще носи неговото незабравимо име, че купи още една ловна пушка – да я подари на Младенеца веднага при раждането му в яслите. Ходи чак в Разградско и от един кучкарник купи куче лудогорско гонче, да има с кого да си играе внукът, докато стане ловец.
            Като разбрал баща ми, че се е родило момиче, пребледнял, станал жълт като тиква и казал на майка ми:
            – Не го буди, нека се наспи Николайчо! Утре ще му кажем там каквото е станало.
            А на сутринта този мой Йосиф само продума:
            – Е, няма нищо, не се ядосвай, имаш момиче.
            Майка ми Мария обаче беше на седмото небе. Подновена с име, тя се промъкнала още през нощта, часове след раждането, в родилния дом, взела бебето тайно и тръгнала при другите родилки с въпроса:
            – Нали нашето бебе е най-хубаво? Нали няма по-хубаво от нашето бебе?
            – Няма по-хубаво – кимали сънените родилки и сигурно са си мислели нехубави неща за майка ми Мария.
            Тогава дошли влъхвите – една акушерка и две санитарки. Подгонили майка ми и я гонили нагоре-надолу по коридорите, додето я познали. Майка ми беше медицинска сестра, известна в цялата болница. За нея знаеха и в Назарет, и във Витлеем.
            После майка ми обикаляла улиците на Ловеч и търсела прозорец, който да свети, за да събиди хората и да им каже, че на света има още една Мария. Ама хората спели, защото било доста преди Коледа и никаква Витлеемска звезда не се задавала.
            Когато малката Мария си дойде вкъщи, майка я сложи на спалнята, а до нея голяма кукла с бяла дантелена рокля. И майка ми целуваше ту бебето, ту куклата.
            Тогава момиченцето се наака. Наака се блажено и прекрасно. Баба ѝ – голямата Мария, я разпови, завря си лицето в коремчето на бебето, стоя така известно време, после бавно, с пръст взе малко от поаканото и го близна. За секунда само, но го близна. И каза:
            – Като мед е.
            Сигурно вече е било Коледа, макар че беше през октомври.

Публикувано вПРОЗА

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *