Skip to content

МАРТЕНСКА ВЕЧЕР

Не обичам да бързат снежинките, не обичам да бързат.
Закъде са се разбързали тези снежинки?
Колко е хубаво, че светлината на лампата е замръзнала
и въздухът е ту златен, ту синкав.

Колко е хубаво, че нощта все още не спи
и се чуди дали косите ѝ до утре ще побелеят.
Не обичам снежинките да бързат. И нека вали
този мартенски сняг последен.

Колко е хубаво, че снегът е разпръснат на малки перца
и не знам дали това не са някакви птичета бели.
Мирише на тъмно и на тишина,
която само снежинките  са видели.

Аз стоя на терасата като снежен човек,
на когото му се иска да слезе на двора,
и си мисля – нека вали през целия век
и снегът да не бърза и никъде да не ходи.

И ако може, да затрупа и нощта, и деня,
да затрупа навсякъде и да стане завинаги бяло.
И снежинките тогава ще светят така,
както свети сега луната изгряла.

Публикувано вПОЕЗИЯ

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *