Skip to content

МИЛИ ДЕЦА

Мили деца – по-малки и по-пораснали,
знам колко обичате майките и бащите си, бабите и дядовците си. Ама тези дни като ги видите в магазина, малко настръхвате, нали? Обичате ги много, знам, ама като ги видите в градинката или в парка, малко настръхвате, като се качат с вас в асансьора, малко настръхвате, като влязат в автобуса, малко настръхвате, нали?
Обичате ги, ама и настръхвате.
Знам какво ще кажете, деца. Това е за тяхно добро, акъл нямат, че са тръгнали навън, ще се изпозаразят всички. От грижа е, да, ама и от нещо друго, за което ме е страх да си помисля и за което никога не говорим.
И моля ви, не кипвайте като чайници и не казвайте: „Ние тия работи ги знаем, ама сега е друго.“
Друго е, но я си сложете ръка на сърцето и си признайте – старите хора пречат ли понякога? Пречат. Мрънкат ли – мрънкат. Омръзват ли – омръзват. Досадни ли са понякога – досадни са. Тежат ли – тежат.
Обич, обич, обич, ама и другото го има – онова друго, което е кълбо от любов, гняв, безсилие, яд и кой знае какво още.
За това става дума – и за греещата светлина в човека, и за тъмнините в човека.
И точно тука е най-тънката и болезнена част. Тук е дяволската пояжина, която омотава душите. Вместо да ви е яд, мили мои, на тези, които причиниха всичко това, на тези, чиято „сила“ се оказа безсилие, вие се ядосвате на възрастните си родители. Кажете ми, кой предизвика този световен смерч – онези, дето уж знаят всичко и на които всичко е позволено, или вашите бащи и майки, които ви отгледаха и изучиха с последните си пари и сълзи? Има разлика, нали? Надявам се, че я виждате.
Едно от най-страшните неща, които направи този вирус, е да противопостави поколенията. Как го е измислил само този злодей! Избира си предимно възрастни хора. „Харесват“ му, така да се каже, хора с опит. И така разстила, копае ровове и ями, разкъсва връзки и сърца.
Много ви моля, деца, преди да се вбесите на родителите си, на бабите и дядовците си, да си спомните нещо. Поемам риска да ме обвините в сантименталност, но…
Когато ви беше страх от тъмното, кой ви държеше ръката?
Когато прохождахте, кой ви придържаше да стъпите една крачка напред?
Кой ви научи да казвате първите си думи и кой сияеше от радост, че сте ги казали?
Кой ви завързваше връзките на обувките, мили деца, за да тръгнете по пътя?
Кой ви мереше температурата с устни?
Кой ви лекуваше болното гърло?
Сетихте ли се кой?
Хубаво, че се сетихте веднага. Затова сега по-полека, мили деца. Давайте го с повече разбиране и такт, с повече любов. И ако може – дръжте сърцата си отворени. Не обвинявайте, не съдете изведнъж.
Защото това все някой ден ще отмине. Ама оградата между поколенията може и да остане и да ни плаши с ръждата си. Затова, деца, по-полека…
И ако може – да не казвате, че това са глупости, защото тогава аз ще ви се разсърдя. Ей така, както ви обичам, ще ви се разсърдя.

Публикувано вПРОЗА

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *