Skip to content

МОНАХЪТ С ПРАЗНОТО ШИШЕ

Днес следва четвъртата част от светогорските ми истории

МОНАХЪТ С ПРАЗНОТО ШИШЕ

На Атон монасите ядат само по два пъти на ден, а в петък и не вечерят. Да постиш и да изтезаваш тялото си без храна тук винаги е било добродетел.
Като не ядеш с дни, лека-полека просветваш, главата ти се отделя от тялото, земните ти мисли намаляват, докато изчезнат изобщо.
Преди много години, още като студент, спрях да се храня. Бях станал над осемдесет килограма и реших да отслабна. Пепел ми на езика, но оттогава, та и досега, когато съм постил или съм се въздържал от храна, главно съм се надявал да отслабна. Глупав съм бил и маловерен и не съм имал понятие, че въздържанието от храна и постенето избелват мислите на човека. И сенките на съмненията се разбягват.
В онова първо мое гладно лято ядох само дини. Два месеца – само дини и четене на българска класическа литература. Отслабнах доста, а от родната ни литературна класика не запомних много-много.
Истината е, че от неяденето умът ми стана много чувствителен. Сетивата ми се изостриха и можех например да подуша шоколадова вафла „Морена“ още от улицата пред магазина. Краката ми омекнаха и не ходех, ами плувах по улиците. Не ми се правеше нищо, не ми се говореше и виждах в бяло. Не в мъгла, а в бяло. Стаята, в която живеех на квартира, избеля, състудентите ми избеляха, Търново избеля и остана само историческият му въздух. Ще поясня, че изострените ми сетива ме поведоха в друг, непознат и непонятен за мен, свят на глада. Глад не е точната дума, защото след десетина дена неядене няма глад, а само желание да те оставят на мира и никой за нищо да не те закача.
Стиховете, които се опитвах да пиша, станаха безплътни, а тяхната същност – невидима. И аз, и стиховете ми се реехме навсякъде. Добре, че не се разболях. Тогава още ги нямаше великите днес гладолечителки да ме поведат по хълмовете на отслабването и здравето.
Един ден, както си вървях, почувствах страшни болки в слабините. Пребледнях, студена пот ме заля и едва не колабирах на улицата. Когато после се премерих на едно улично кантарче след свестяването, стрелката се разтрепера на шейсет килограма – бях отслабнал за няколко месеца двайсет и пет килограма. Луда работа, но и поетична.
На мене гладуването ми е близко и познато и напук на всичко даже след онова шантаво лято много пъти после пак спирах да ям. А като не много редовен екземпляр и досега най-често се храня само по веднъж – вечер.
На Света гора всичко е друго и различно. Тук въздържанието от храна не е с телесна цел, а с духовна. Не ядеш, защото си пречистваш духа. За монасите на Атон въздържанието е нещо най-естествено – въздържание от движение, от говор и общуване, от пиене на вода, от храна. Нещо обикновено е така нареченото тримерене, което означава да не ядеш три дена. Гладуването може да продължи и девет, и дванайсет и много повече дни.
Като не се движиш, не говориш, не общуваш с никого, като не се храниш и не пиеш вода, няма начин да не преминеш тънката граница, след която започва или божественото, или кой знае какво друго. Не казвам, че отвъд тая тънка граница могат да витаят и демони, и състояния на прелъст и самозаблуда, защото не се чувствам подготвен нито да говоря за това, нито даже да разсъждавам. Защото ако аз в своите гладувания и постения съм целял главно отслабване, то монашеските гладувания и постения би трябвало да водят към светлина. По-точно – към Светлината.
Понякога съм си мислел, че монашеското постене и неядене е свързано с усилието да се умъртви тръпката на плътта, да се убие желанието за любов, страстта да се убие. Сега съм убеден, че е така – че е борба с демоните, но ми се иска това да не е главното и същественото. Иска ми се, ама като не съм сигурен и като не знам…
Щом си гост на Атонски манастир, ядеш с монасите безплатно. Поканен си с тях на трапеза.
Трапезарията на Зографския манастир е срещу главния храм и прилича на голям коридор. И защото ви казах, че в Света гора за мен нищо не е било реално, може пък трапезарията да е била в ъгъла на манастирския двор или кой знае къде.
Ще започна отначало за трапезарията. Тя не прилича на голям коридор, а на храм, в който седиш, надвесен над храната.
Седях надвесен над храната аз, защото си бях глътнал езика от притеснение, че съм в Зографската обител и че съм на обяд с монасите, но монахът до мен наблягаше много на яденето и най-вече на сладкото. Бяха пости и моят съсед по маса сигурно е бил изтощен и отслабнал от постите, сигурно е имал нужда да се подкрепи физически, но ядеше много и най-вече – сладко.
В Зограф искам да знаете, че само се обядва и вечеря.
На масите имаше шишета с червено вино, но никой не пиеше. Позволено е само ако игуменът отпие пръв – ако изобщо отпие. Самият игумен седеше в дъното на трапезарията с гръб към прозореца, от който някой невидим ангел сякаш плискаше светлина. Светлината се носеше над чиниите и паниците, пълни с ориз, сготвен със сини сливи, над нахута, зелето, портокалите и ябълките и главно над сладкото от смокини, което монахът до мен поглъщаше. Много беше гладен този монах и както ми се видя – отчаян и бледен.
Разменихме дума и той ме попита в коя стая сме отседнали в архондарика.
Може и да преувеличавам, може и да ми се привижда, но на този постен предвеликденски обяд тогава, в Зограф, аз забелязах около масата накацали птици. Не казвам гарвани, а птици – тъмни птици, които с леко разперени криле се хранеха на обяд. От време на време някоя птица прошушваше нещо на друга птица, а през цялото време на обяда една специална тъмна птица четеше пред всички поучителни истории от Атон, събрани в патерик.
На този обяд не чух тропане на чинии и паници, вилици и лъжици. Имало е, разбира се, и тропане, и тракане, но аз не ги чух. Чувах само как въздиша хлябът, с който монасите се хранят. Чувах как хлябът се чупи на парчета и как изчезва от масата, а хлябът беше кръгъл, тъмнокафяв, със златиста коричка. Виждах и чувах хляба, но виното така и не го опита никой. Игуменът, седнал с гръб към прозореца, не си наля в чашата вино и остана само хлябът, който въздиша и изчезва.
Вечерта най-ненадейно моят съсед по обедно хранене дойде в стаите, в които бяхме настанени с останалите приятели. Носеше голямо празно шише и свенливо го загръщаше с широките ръкави на расото си. Пиенето в манастира е забранено и пушенето също, но кой ти обръща внимание на такива дреболии в Зограф.
Ние си носехме от България за всеки случай и за „комка“ ракия и вино. Мога и да спестя това, че с нас имаше и две малки момчета – синове на един от поклонниците, но няма да го спестя. Нека да видите на какво е способен българският религиозен дух и как се изявява той даже пред деца.
Иначе – да не драматизираме. Момчетата са с нас в Зограф, малки са, ще видят монаси, църкви, светлини, друг живот, а ние седим вечерта и разпиваме пред тях. Не е най-големият грях на света, нали?
Монахът с празното шише започна да закача момчетата – научи им имената, нещо им разказваше. След това започна да пие. Пиеше бързо, почти светкавично и все говореше за света, все питаше за родината. Разбрахме къде е роден, къде е бил монах, преди да дойде в Зограф, и все такива работи.
Ракията започна да го хваща и той се престраши –извади празното шише и започна да прелива от нашите питиета в него. Наливаше ракия, после върху ракията вино, после дори малко водка – каквото имаше, сипваше в шишето. Ръцете му трепереха, разливаше от пиенето, докато го пресипваше и смесваше. Накрая шишето се изпълни и той каза:
– Аз не трябва да съм тука. Братята ще разберат и ще ми се карат. Те ще разберат, ама…
Сега ако кажа „толкова мъка имаше в думите му, че токът угасна“, ще е ефектно, но няма да е вярно. Просто човекът знаеше, че монасите ще разберат, че е идвал при нас, че е пил и така нататък. Знаеше и че ще го накажат по техните канони, но беше дошъл и си напълни шишето с всичко, което имаше за пиене.
Стана ми смешно и се смутих, че точно смешно ми стана от случката с пиещия монах. Ама аз какво съм очаквал – че като съм на Атон, тук живите същества не ядат и не пият? Монасите какви са – ангели до един? Има и ангели, имаше и един с празно шише.
Главата ми се въртеше страшно и веднага си легнах. Въртенето продължи доста дълго, докато в мрака не чух лястовичи глас. Пак тези лястовици бяха влезли в стаята. Монахът си отиде и лястовиците от първата нощ се върнаха. Ами ако се е върнал самият монах с мъките и с разкаянията си?
Какви зографски сънища само.
***
Утре ще публикувам последната част от зографските ми писания – „Как е написана и разпространена „История славянобългарска“

Публикувано вПОЕЗИЯ

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *