МОРЕ

Надвеси се над мен
и плисна своето лице
в очите ми.
И след това косите ѝ издърпаха
брега към хоризонта.
– Море е – казах си – море.
Море, което има вкус на вятър
и на изчезване
във всичките посоки.

Обичах я и с цялата си сухоземна мъка,
и с пешеходната любов на лунатик –
и я обичах чак до края на стиха си.
И я обгръщах с гравитация,
каквато съществува
между сродни думи и планети.

– Море е – мислех си – море…
И се видях как плувам
по ръба на планината
и как козите се белеят
като платноходки.
И си помислих,
че не мога да достигна еделвайсите
и че гърдите ѝ са миди върху скреж
и ме погубват.

Тогава вятърът ме грабна с мощен навик,
далечината се търкулна
и пристигнах
при тихата река с една пъстърва,
която си облече роклята на капнали цветя.

– Жена е – казах си – жена.
Не може да е нищо повече
от тишина
и рокля с малки залези.