Skip to content

МОЯТА НАЧАЛНА УЧИТЕЛКА

Моята начална учителка беше река. Когато искаше да ми дръпне ушите, тя ги измиваше; когато искаше да ме погали по главата, я потапяше под вода; a когато искаше да ме заведе на наблюдение, ме водеше при себе си.
Боже, каква любима начална учителка беше реката!
В нейните уроци едно плюс две винаги беше равно на три рибета. Две жаби плюс един жабуняк означаваха локва край реката или час по пеене.
Госпожа учителката ме научи, че когато плача, трябва да направя така, че тя да приижда от сълзите ми.
– Сълзите са най-важното нещо! – каза ми реката. – С тях ставаш прозрачен и се вижда дали си добро момче. Колкото повече плачеш, толкова по-прозрачен ставаш, а аз прииждам и мъката ти изчезва.
Докато учех в училището на реката, разбрах, че да седиш мирно на чина си, е вредно. Непрекъснато трябва да течеш нанякъде, най-вече към друга река или даже към море, което аз още не бях виждал тогава.
Разбрах, че голямата зелена върба е директорката на това речно начално училище. Седи си тя цял ден на брега и по някое време изпраща сянката си на проверка относно преподавания материал. Голямата зелена върба цял живот не се умори да е директорка, която обича сянката си поне колкото училището. Но това е друга върбова педагогика и друга метафора.
Моята начална учителка се ядосваше понякога и тогава трябваше да се отдръпвам от бреговете на училището, да излизам от класната стая за малко. Откъде вземаше толкова дървета и клони, камъни и пясък за своя гняв, откъде? От облаците, от снеговете, от гората, от скалите, от пролетта, от лятото и най-вече от това, че аз никога не успях да проумея задачата за връзката между бурята и прииждащата река – оттам идваше гневът ѝ. Страхуваше се реката, че не умея да се пазя.
Моята начална учителка ме научи на цветове. Не да рисувам – аз не мога една стомна за вода, равноизпъкнала от двете страни, да нарисувам, но ме научи на цветовете си.
През пролетта ме запозна със зеления, със сивозеления, с резедавия и с бледокафявия. И с един особен цвят, на който му казват сур и който е с цвета на влюбен елен.
През лятото ми отвори очите за тънкия, за спрелия, за дремещия си цвят. И за топлия си златист цвят, който в следобедите дими.
Есенните ѝ цветове бяха цветовете на капещата гора – оранжеви, жълти, кафяви, прежълтели, бледи, изгубени.
От зимните ѝ цветове съм запомнил дантеления. През зимата тънкият лед е с цвят на дантела. Запомнил съм още опушения лед – този цвят се състои от лед плюс здрачаване, сламения лед – той се получава от лед и хладни слънчеви лъчи. И студения цвят съм запомнил, който е леден, като го пипнеш с пръсти.
Голяма майсторка на уроците по цветове беше реката.
Край реката живееха скакалците и заедно с тях Вита ме учеше на физическо възпитание: скок от място, скок върху висока трева или папур, скок върху носа на кленче или мрянка, скок в изгрева, скок в залеза, скок на Луната, скок в голямата златна река на Млечния път.
Да не си помислите, че някога съм знаел какво е Млечен път – спирална галактика, в която се намира Слънчевата система – никога не съм знаел подобно нещо. Но го написах, защото след Луната трябваше да напиша нещо по-високо, до което скачаха някога скакалците.
Ако сега ме попитате какво е Млечният път, ще кажа така – Млечният път е пътеката, по която козите се прибират в село и виметата им се влачат по земята и капят от мляко. И ще добавя – Млечният път винаги минава през реката – едно, че козите трябва да пият вода, и друго, че моята начална учителка много обича да си слага разни брошки по роклята – веднъж от подскачащи рибета, друг път – от звезди.

Публикувано вПРОЗА

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *