Skip to content

МОЯТ НАЙ-ДОБЪР ПРИЯТЕЛ

            Когато най-добрият ти приятел е гущерче, трудно издържаш да се возиш дълго в автобус. Все те наболява опашката. Ама и тия автобуси – как пък никога не седнах на седалка като хората. Или е корава, или е прокъсана, или не ѝ работи джаджата за отпускане назад.
            Аз не мога да карам кола и затова все с рейсове щъкам нагоре-надолу. Спускам се главно надолу – обратно на световното движение, и винаги, докато се возя, си мисля разни работи и картини. За мене пътуването си е возене – багаж съм си бил от малък, багаж с панталон и пуловер.
            Наблюдавам картинките извън прозореца и абсолютно нищо не виждам. Минават там разни гори, аз усещам, че е зелено. Кривне някоя рекичка – мисля я за пътека. А къщите в пътуващия ми поглед са все изрязани от гланцови блокчета.
            И да ме пита човек защо винаги очаквам да видя диви животни. Другите пътници сигурно очакват да видят овце, кози или крави. Аз все се взирам за диви работи.
            Хиляди пъти съм минал разстоянието от Гложене до София и обратно и така и не видях на Витиня я сърна, я кошута или елен. Толкова се надявах, че някой глиган, а защо не мечка, ще прекоси очите ми – нищо.    Защо тогава са тези табели край пътя: „Ловно стопанство Витиня“, „Внимание! Преминаващи диви животни“. Защо карат същества като мен да се надяват напразно?
            Хубавото на лошото е, че като не видя ни сърна, ни мечка, почвам да си съчинявам стихове. Автобусите са пълни с рими, да знаете. Не кой знае какви, но все пак рими някакви. С тях времето се свива и пътят се превръща в дума, в благозвучие, в прилика с нещо друго.
            Глупавото на шофирането според мен е, че са ти заети очите. И мозъкът ти е зает и картините и римите офейкват. Обаче хората кормуват, за да отидат някъде, да пристигнат, а пък аз се возя, за да блея и да си фантазирам.
            Кацам накрая на нашата спирка в Гложене и моят най-добър приятел там – провесил се с главата надолу и ме чака. Той не е много голям като ръст, петнайсетина сантиметра е, но ми е най-големият приятел. Понякога е зелен, друг път – кафяв и златист, а привечер може да стане и лилав.
            Гущерче е моят най-голям приятел, да си го знаете, вече повече от половин век. На това му викам приятелство.
            Като бях дете, същият този човек – гущерчето, всяка сутрин лъкатушеше в здравеца пред къщата и ме чакаше да се покажа. Като се отъркваше в това неописуемо цвете, гущерчето ставаше зелено и миришеше на утро, на събуждане и на рано. Да миришеш на рано е много прохладно и хубаво.
            Протягам се аз ето така, лекичко и гущерчето се протяга и ми вика:
            – Коле, добро утро, Коле!
            По два пъти ми повтаряше името, докато се разбудя.
            Най-голямата опасност за него призори беше да не го клъвне петелът, но нашият петел не закусваше гущери, които миришат на здравец, а предпочиташе царевица или натрошен хляб.
            По някое време майка изнесеше леген с пране и моят приятел веднага ставаше щипка. Може и да не ви се вижда сериозно, но гущерчето веднага ставаше щипка. Захапваше презрамката на потника ми и така висеше с него под слънцето, докато потникът изсъхне.
            Хората трудно свикват с мисълта, че едно гущерче може да е щипка за пране, но аз това съм го виждал, знам го и ми е било приятно. Какво му е лошо потникът ти да изсъхне бързо и надеждно.
            Като напечеше яко следобед, гущерчето се затулваше в една дупка на къщата. Колкото и да е здрава мазилката на една къща, в нея винаги има място за следобеден сън на приятел. Нямам представа какво сънуват гущерите следобед, но може да се предположи, че сънуват сенки на скакалци или направо скакалци.
            Следобедните гущерчета са кафяви. Моят най-добър приятел даже ставаше златистокафяв. По едно време се изнизваше като мокра връв и ми се плезеше. От слънце ли, от жега ли, не знам, но ми се плезеше.
            После беше залезът. Мушиците се сгъстяваха около главата на моя приятел и той – лилав и вечерен, си похапваше преди звездите да му замъглят мозъка с далечината си.
            И знаете ли какво правеше този петнайсетсантиметров човек тогава? Тръгваше да се изкачва към небето – пълзи, пълзи, докато стане съзвездие или поне многоточие.
            Ще попитате какъв е този най-добър приятел, дето нищо особено не прави през деня, а накрая изчезва в небето. Точно затова ми е приятел, защото не прави нищо особено, а все му се пътува нагоре-надолу и при това – без да кормува.
            Не знам само дали от дългото пътуване не му се схваща гърбът като на мене, но с него не сме от вчера на този свят, дето се вика.

Публикувано вПРОЗА

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *