Skip to content

МУЗИКА НА БАИР

МУЗИКА НА БАИР

Площадът на Голяма Брестница си е баир. Толкова е стръмен, че ако тръгнеш от горния му край да се разхождаш надолу, някой трябва да те подпира да не паднеш в Дъбен. Дъбен е селото на дъното на света, а Голяма Брестница е високо на баира.
Такива села винаги се напрягат да останат прави. Малко да се отпуснат, и коленете им омекват, почват да се търкалят презглава и хайдеее… Тука зиме падат големи снегове. Баирът е близо до небето и снегът не изминава кой знае колко път, преди да затисне селото. Кравите си търкат отгоре коремите в снега и където прегазят преспите, си е цял бял път – мек и гладък. Овцете се губят, стават на кълбета вълна, а снежинките са по-големи от кокошки. Лете пече, та се къса. Главата ти, особено ако е голяма като моята, може да се разшири до размерите на зелена тиква или даже на две зелени тикви. Но пък какви дини стават само и какви пъпеши стават, какъв кукуруз става и какви ли не още неща стават! Стават дините например, почват да се търкалят и се пукват от сладост. Стават пъпешите и литват, и са и луни, и звезди, и са даже сламената шапка на бай Георги – пазача на бостана. Кукурузът става на зърна, зърната – на брашно, брашното – на качамак, а в качамака – бучици овче сирене, бяло като снежинки. Няма нищо по-хубаво от качамак със снежинки.
Казах, че стават и какви ли не други работи в селото.
Една сама жена гледа двамата си болни синове повече от сто години и селото вече не помни тя ли им е майка, или болните ѝ синове я чакат да се смали, да стане дете и тогава да оздравеят. И понеже тези двама болни синове не могат да говорят изобщо, освен да кукат като кукувици, майка им и тя се научи да кука като кукувица и така се разбират, ако има какво толкова да се разбират птици, които по случайност са хора.
Има и един старец – Въло, дето съди всички за всичко. Съди роднините си за имоти, съди кмета, че е кмет, съди фелдшера, че има колело и на колелото му се спукала гумата, съди един петел, че има гребен, съди продавача в смесения магазин, че няма гребенчета, съди дори площада на селото, че е стръмен и може да падне чак в Дъбен от него.
В селото съществува и една баба Вътка, дето гледа ябълково дърво с ябълки, по-сладки от шоколад. Не бях виждал шоколад във вид на ябълки да расте на дърво, но у бабини Въткини видях. Високо са ябълките, шоколадови такива, и като издебнеш да не гледа баба Вътка към тебе, и ето ти шоколада.
Да не си помислите, че тази ябълка е била дървото на познанието или нещо подобно. Нищо такова. Просто си раждаше ябълки от шоколад, ама трябваше да ги откъснеш.
Сещам се за още купчина неща, но носът ми вече подушва музиката на Голяма Брестница – оркестъра, така да се каже.
Всяка неделя заран на площада свиреше хоро. Не казваха свири музиката, а свири хорото. И хората отиваха да играят.
Оркестърът кацваше в горния край на площада и аз го подушвах. Подушвах музиката като куче.
Лальо кръчмарят надуваше тромпет. Сигурно го е лъскал с парцала, дето забърсваше тезгяха и масите, но усещах, че тромпетът ми прилича на лъсната кръчмарска посуда. И ми миришеше тоя тромпет на чорба – на боб чорба с девисил и зелени джанки. Пустият му тромпет – да издава такива звуци, а пък да мирише на боб чорба. След две минути тромпетът ми лъхне на мастика, след още малко – на сливова ракия и кюфте. И на мен ми се ошашави главата. Не зная музиката ли да гледам, хорото ли, или да преглъщам.
Шофьорът на текезесето Васил дънеше тъпана. А тъпанът – като гумата на трактор. Не чак толкова голям, ама все пак като гума. Доближа се аз до тъпана и усетя мирис на нафта, дръпна се малко встрани – мирише ми на грес. А тъпанът прозрачен един и ако го сложиш над канала в текезесето, дето поправят колите, ще видиш, че не е повреден и си е баш тъпан, само дето много се е сближил с Васил шофьора и оттам са тези несъответствия на миризмите с музиката. Оркестърът си имаше и цигулар – Христо Лалкин, началният учител. Другата музика мирише на разни селски работи, неговата – на колосана риза. Единствената колосана риза в Голяма Брестница и в цялата Луковитска околия свиреше на цигулка. Аз, честно казано, избягвах да душа много-много до цигулката, защото другарят Христо Лалкин беше и мой учител и как щях да се почувствам само, ако разбера, че цигулката му мирише на нещо, от което и хабер си нямам. Как е издържал този колосан човек на това стръмно хоро, не ми се мисли. Но че не е получил разрив на сърцето от гайдарджията, който се явяваше понякога в оркестъра, е цяла загадка.
Само от време на време, рядко, когато не беше много пиян, в оркестъра вливаше своята сила дядо Ганчо гайдарджията. Дядо Ганчо беше и касапин. Колеше каквото може през седмицата, та да се пооблажи населението, и свиреше на гайда. Отделяше се все пак от оркестъра малко и свиреше за по-старите хора, но аз все си представях, че ручилото на гайдата му е тръстиковата цев, с която надуваше кожата на някоя напуснала този свят овца, преди да я одере.
Спирам, за да си отдъхна и аз, и тези, които трудно издържат такива неромантични подробности за селската музика, ама така си беше бе, хора. Кръчмар, шофьор, начален учител и касапин бяха звездите на оркестъра в Голяма Брестница, на тая музика на баир.
А когато след хорото звездите изгрееха над стръмното като живота село, леля ми се шмугваше да си приказва в тъмното с един ергенаш, а аз клечах и галех по ушите едно куче вълча порода.
Само ние с него не се бяхме хващали на хорото.

Публикувано вПРОЗА

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *