Skip to content

НАЙ-ТЪЖНОТО СТИХОТВОРЕНИЕ

Какво направихме ние с теб? Направихме си разстояния –
между пръстите,
между бръчките,
между устните
и между снега.
И между двете ябълки на върха на дървото,
които стоят ненабрани,
и между обеците ти,
които като шипки бодат.

Направихме си разстояния от улици и реки
и разстояния от безсилие.
И си направихме оправдания,
и невидимост,
и кръвоизливи в окото,
и лед.
Нищо друго не си направихме,
а трябваше да си направим
нещо малко –
общ джоб,
обща чаша
или две семки общ слънчоглед.

Или трябваше да си направим невидими думи
като обичам те,
защото не знам защо
и още невидими думи –
като мрак,
като затворени очи
и като беззвучие,
и да си направим невидима супа
и невидим хляб,
и невидимо легло.

Какво направихме ние с теб?
Не направихме нищо
освен продължителни аритмии
и продължителни дъждове,
освен аритмии и дъждове,
които не значат нищо,
щом оживяхме
и щом очите ни си имат отделно небе.

Една закуска не си направихме на облаците
или една вечеря,
или едно скачане от масата с парашут.
Какво направихме с теб –
направихме си вчера
и си направихме някога –
най-тъжният на света маршрут.

И си направихме една далечна пощенска кутия –
от гълъби и листа,
от пропасти и пътеки.
Какво направихме ние с теб? –
Счупихме ние
и сега ние с теб сме две камъчета –
далеко,
далеко…

Две камъчета сме ние, нищо повече –
две камъчета.
И се търкаляме по склона,
и се търкаляме –
търкул-търкул..
И какво, че се чува, когато мълчим,
какво, че се чува,
щом аз твоето камъче как се търкаля по склона
не съм го чул?

Share on FacebookTweet about this on TwitterEmail this to someone
Публикувано вПОЕЗИЯ

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *