Skip to content

НАШАТА КЪЩА

Прозорците на къщата приличат на очите ти –
менят си цветовете с цветовете на деня.
При изгрев светят в сънищата на косите ти,
при залез отразяват ябълки, които спят.

Аз тази къща ти я обещавам винаги и много,
дължа ти стаите ù, пълни с тишина от пух,
дължа ти хладните следобеди, дивана и най-вече голата –
най-вече голата представа, че сме тук.

Аз тази къща ще ти я направя с изречения –
ще търся най-изящни изречения дори накрай света.
Ще ги подреждам, както Господ е подреждал вените,
и после ще усещам как по тях тече кръвта.

Аз тази къща ще ти я оставя да я гледаш,
да дишаш вятъра ù и безпомощната красота.
В началото на къщата ще са прозорците и тази бледа,
дошла да се разходи през деня луна.

В началото на къщата ще са децата ни – красиви птици,
лозата, гроздето и паякът ще са в началото съвсем.
И ние ще живеем в тази къща и ще питаме
дали не е възможно с теб за малко да умрем.

Съвсем за малко да умрем, докато ти си някъде случайно
и аз те чакам на прозореца, подобно гладен кос.
Съвсем за малко да ни няма и ще се свършат всички тайни,
и аз ще знам, че ти си някъде, а аз съм гладен кос.

И ще повтарям, че те чакам и те искам в тази къща,
която купихме от думите, както вървим.
В началото на къщата сме ние, в края – също.
А пък сега е време да си дойдеш и да спим.

Share on FacebookTweet about this on TwitterEmail this to someone
Публикувано вПОЕЗИЯ

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *