Skip to content

НА БРЕГА

Вървиш, вървиш – земята свършва,
пред тебе е река.
И сядаш под върбите къдрави,
и чакаш вечерта.

Не мислиш, че това е краят,
а просто си седиш.
Търкаля месецът кравая си
и като хляб дими.

И знаеш, че пристига мракът
и свършва твоя ден,
и се отпускаш, и заспиваш
щастлив и уморен.

И ето – ненадейно сякаш
ти вече си върба,
и жабите, които крякат,
изчезват в тишина,

и рибите, които скачат,
са твоите сестри,
и ти потъваш бавно в здрача,
и много ти се спи.

Но само миг преди да стигне
сърцето ти отвъд,
се сещаш за любовен стих и
се връщаш на брега.

Публикувано вПОЕЗИЯ

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *