Вървиш, вървиш – земята свършва,
пред тебе е река.
И сядаш под върбите къдрави,
и чакаш вечерта.
Не мислиш, че това е краят,
а просто си седиш.
Търкаля месецът кравая си
и като хляб дими.
И знаеш, че пристига мракът
и свършва твоя ден,
и се отпускаш, и заспиваш
щастлив и уморен.
И ето – ненадейно сякаш
ти вече си върба,
и жабите, които крякат,
изчезват в тишина,
и рибите, които скачат,
са твоите сестри,
и ти потъваш бавно в здрача,
и много ти се спи.
Но само миг преди да стигне
сърцето ти отвъд,
се сещаш за любовен стих и
се връщаш на брега.
Be First to Comment