Skip to content

НА ЗАЗОРЯВАНЕ

Пътувам на зазоряване с рейс. Отдавна не съм виждал как се съмва по пътя. Съмването си има всичко – и хоризонт, и предчувствие, и разпукване. И цветове си има – бледолимонени, лилави, розови, червеникави.
Почвам да си тананикам. И коя мислите песен ми се върти на езика? На Неда Украден – „Зора e“. Коя друга песен ще ми дойде наум на мене по изгрев?
Искам да измисля някакво сравнение за изгрев, но го докарвам до залез, и то на Далчев – „бе залезът като домат“ – пише поетът в едно свое стихотворение.
Неда Украден и Далчев – как ви се струват тези имена, дето си ги спомням рано сутрин?
Сравнение за изгрев не измислям, но за луната се сещам – мандаринова жълтица. А тя е изпълнила небето вдясно от мене. Вляво е утрото, вдясно – луната.
После луната потъва много надълбоко в облаците, които изведнъж изскачат отнякъде.
По пътя край Дунава селата са бедни. Бедни села по зазоряване. Само тук-там светят електрически крушки по долните етажи на къщите, бурени и треволяци край шосето, кучета и пустота. И по един пътник, който виси на спирката.
Като спре рейсът и пътникът влезе, от него лъхва на тютюн, опако на чаршафи, пот и мъка.
Тогава пак виждам луната – голямата мандаринова жълтица.
И си представям как някой сиромах иманяр, след като цяла нощ е блъскал напразно, накрая заспива и по една висока стълба се качва на небето. Там набързо с лопата разрива облаците и намира луната – какво имане само.

Публикувано вПОЕЗИЯ

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *