Skip to content

НА ЛОЗЕТО

            Гроздето в нашето лозе преди да го наберем, трябваше да го събуждаме. Спи то сладко между лозовите шумки и затова дядо полекичка отмахва листата от него, сякаш е бебе.  С опакото на дланта си побутне зелените пелени и то грейне. Гроздовете са си направо бебета – мигат и чакат да ги изядеш от сладост.
            Първото гроздово зърно, което опитвах наесен, още ми е в устата. Ципата му – прозирна, та в него се виждат семките. Ако го вдигнеш към слънцето, е бледожълто, като го държиш в дланта си – янтарено.
            Гроздоберът обаче е едно, да береш лозето е второ, а да си накъсаш грозде за ядене е трето.
            С дядо най-често ходехме да си накъсаме грозде за ядене. За гроздобер и за бране на лозето не ме вземаха – само щях да се пречкам. 
            Край нашето лозе минаваше долчинка, а по средата му растеше череша. Лозе, долчинка и череша. И един син варел, в който дядо правеше разтвор да пръска лозето срещу мана.
            Долчинката – все пресъхнала. Как пък един път не я видях да бучи и да се мята през глава. Едва-едва църцори, колкото да се събере вода за разтвора със синия камък.
            Черешата беше друго нещо. Една деликатна, изнежена, с мека кожа на гражданка и с череши, от които вееше хлад.
            Никога не узряваха до кръв плодовете на тази череша, ами ставаха хем розово-жълти, хем почти бели.
            И кос имаше на черешата, дето си нямаше еша. Толкова шарен, че приличаше на варджия, дето варосва стаите на хората , и лъскав, като че ли е мазан със зехтин. А човката му беше неописуема. Един път човка, майсторска работа. Като клъвне някоя череша, и тя примре от любов, че такава фина човка я кълве и изобщо не я боли.
            Сигурен съм, че с такава човка нашият кос хем се е хранел, хем е дирижирал вятъра, а може и ръкава на слънцето да е зашивал с конец.
            Черешите, които беряхме с дядо, все се качваха една върху друга в кошницата, бутаха се и трябваше да ги понаместим и да им дръпнем ушите, докато се усмирят.
            А гроздето си е грозде – отделна работа.
            Дядо ми беше начален учител и подреждаше гроздаците, сякаш са ученици. Сложи най-големия гроздак най-отдолу, сякаш слага по-високи ученици на последния чин, после до него – друг ученик, и пусне между тях шума да не се блъскат гроздовете и така до горе. На върха на кошницата –пак шума.
            И точно когато трябваше да си тръгнем по баира за село, дядо ми казваше:
            – Я иди за вода от Бачковец!
            Бачковец е кладенец на десетина минути от лозето и водата му е студена толкова, че не си чувстваш зъбите, като пиеш от нея.
            Вземам аз бърдучето и тръгвам. Има и други лозя наоколо и сякаш потъвам в тях. Вървя към Бачковец, а съм потънал в лозята и не си чувствам краката, и съм забравил къде отивам.
            Тогава чувам цигулката. Казах ви, че дядо беше начален учител, а тогавашните начални учители всички свиреха на цигулка. Нямам спомени да сме носили цигулка на лозето – кой ходи на лозе с цигулка – но чувам как дядо свири.
            Почна ли да описвам свиренето, ще се изложа, защото в тая област съм стигнал само до „Тръгнал кос с дълъг нос“, но съм сигурен, че точно тази цигулка насред лозята ме повдигаше от пътеката и след секунди бях при кладенчето.
            А в кладенчето – жаба. Ами като съм малък и ме е страх от жаби? Наведа се да напълня бърдучето – жабата се изпъне, изпъне се цялата, оттласне се от дъното и лети право към мен. А на дъното песъчинките шават, шават и се размесват.            Дръпна се аз встрани, треперя, не чувам ни музика, ни нищо, и пак опитам да налея вода. Сега пък жабата се курдисала в средата на кладенчето и се кокори с големите си изхвръкнали очи. Майко мила, по-страшно нещо от жаба насред кладенец няма.
            Стискам празното бърдуче и бяг – назад. Тичам и чувам как гуменките ми са се отпрали отпред и дишат, дишат уплашено и бягат.
            И пак чувам цигулката. Сякаш  музиката чака да ме гушне и да не ме е страх вече.
           Дядо седи до варела и очите му са по-сини и от гроздето памид.
            – Дай водата! – И отпива от бърдучето. – А-а-а, по-сладка от тая вода няма. – И става да си вървим.
            А пък аз не съм донасял никаква вода. Но това е нищо.             Най-много ме е яд, че не виждам цигулката.

Публикувано вПРОЗА

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *