Skip to content

НА ПЪРВИЯ ЧИН

Въведе ме в училище за ръка. От целия първи клас мене държеше за ръка и каза:
– Соколче, ти седни тука, на първия чин.
И аз седнах.
Другарката Харитонова – моята първа учителка, ме обичаше много. Като казвам много, означава, че лицето ѝ ставаше прасковено от умиление, като ме погледнеше, но и петънцата по него, които тя криеше с какво ли не, отново побеляваха леко. Чудна работа – радваше ми се, а петънцата по лицето ѝ изплуваха отнякъде и белееха. Никога не разбрах защо е така. Може би срамът, че ме е обичала заради нещо друго, може би гузната съвест, че ме е обичала неправилно и грешно – кой знае? Но фактът си беше факт – щом погледнеше през мене с поглед на жена, и лицето ѝ ставаше като праскова и белите петънца се появяваха.
Харитонова беше влюбена в баща ми, а оттам и в мен като в умалено подобие бащино, което е пред очите ѝ. Как да не ме сложи на първия чин – няма начин винаги да не съм на първия чин.
– Соколче, Соколче – шепнеше Харитонова и навиваше на дългия си фин пръст някоя от къдриците ми.
Боже, каква къдрава коса имах – като на негърче. Цялата ми коса беше на копчета, както казваха тогава, и приличах и на момче с облак на главата, и на кошер, който жужи някъде дълбоко.
Викаха ми Соколче, защото фамилното ни име беше хвъркато и птиче – Соколови. Баща ми беше Соколов – Калоян Соколов. А името ми приличаше, защото си бях отнесен отвсякъде.
Никога не можах да запомня какво учим в клас, нито да реша една задача през живота си. Докато децата сричаха азбуката, аз събирах скакалци в кибритена кутия; докато децата събираха и изваждаха числа, аз гледах как петелът се върти и прижумява покрай кокошките. Децата рисуваха пейзажи и поляни, аз нарисувах половин къща, и то обърната настрани; децата пееха, аз ръмжах и така нататък.
Но седях на първия чин, защото Харитонова беше влюбена в баща ми.
Беше го видяла някъде в града, срещнала го тоя мой баща – хубавец, сладкодумец, че и началник някакъв, и край – гръмотевица, любов. Той – хубавец и началник, тя –изгубена в славянобългарската азбука и педагогиката. И с петънца по лицето на всичко отгоре, и с мъж, който мечтае да стане ловец.
Разбрах, че една вечер ѝ заявил:
– Ако не стана ловец, няма живот.
И тя, какво да прави, сетила се, че баща ми може да помогне…
Искам да ви уверя, дами и господа, че от първия чин винаги се вижда най-хубаво. Виждаш черната дъска, виждаш как на черната дъска с бял тебешир се появяват букви, числа, думи, вселени. Виждаш как светът на науката оживява за теб.
Виждаш, ако гледаш където трябва. А аз в този момент гледах не към прозореца и хоризонта на черната дъска, а някъде надолу. И както гледах от първия чин надолу, видях гащичките на другарката Харитонова – бели и далечни. Срам ме е, едва го написах – един първокласник да има такъв поглед, ама като гледам не където трябва…
Харитонова си беше разтворила леко колената и бедрата и аз с моя първокласен поглед стигнах до белотата в края на картината. Веднага зажумях, но белотата си стоеше под клепачите ми. Срам ме е и ме е страх да погледна пак, а в очите ми – все белите гащички на учителката.
– Майка ти с какво ти мие косата, та ти стои така бухнала? – попита ме Харитонова.
– С домашен сапун – отговорих аз и изохках, защото тя този път нави на пръста си повече от една къдрица и ме оскуба.
– А от какво вари сапуна?
– От маста на прасето, ама слага липов цвят в казана, докато го вари. – И пак изохках.
После Харитонова се наведе и мина цял час, докато устните ѝ преминаваха през косата ми – целуна ме тази жена и докато се навеждаше и ме вдишваше, чувах жужене на пчела. И не ме беше страх, че ще ме ужили.
После баща ми и мъжът на Харитонова тръгнаха заедно на лов. Баща ми го уреди да стане ловец, даже го заведе до Плевен да му купят пушка.
Тази пушка за какво ми беше сега? Но щом съм я споменал, няма да я чакам да гръмне в края на пиесата, а ще обясня, че с нея мъжът на Харитонова гръмна доста зайци, фазани и даже една лисица. Опашката на лисицата цъфна веднага на врата на моята начална учителка, а зайците и фазаните ще се явят след малко.
Чудна, вълшебна приказка е любовта на жената. Особено на учителка, чийто мъж е ловец отскоро. Жената обича по принцип мъжът да е ловец и тя да бъде плаха гургулица, обича да седи до огнището вечер, а любимият да се връща с улов. А ако тази жена е учителка, то тя обезателно ще изнесе на любимия си урок, че много закъснява вечер след лова, и ще му пише отсъствие в дневника.
Татко и мъжът на Харитонова ходеха всяка неделя на лов, а в понеделник тя идваше или със заешка опашка на дръжката на чантата си, или с фазаново перце на баретата си. Много заешки опашки и фазанови перца минаха пред очите ми тая година.
Изглежда любовта между моята начална учителка и баща ми беше разцъфтяла, защото къдриците ми бяха скубани почти непрекъснато от дългите ѝ пръсти.
– Соколче, – питаше ме тя пред целия клас – коя ти е любимата песен вкъщи?
Аз, разбира се, нямах никаква любима песен, ама лъжех:
– Тих ветрец е вече спрял, ясен месечко изгрял… Това ми е любимата песен.
– А „Зайченцето бяло“ обичаш ли я?
– И нея я обичам много.
И музикалните ми лъжи нямаха край.
Не ми е известно къде са се срещали с баща ми – тогава моралът се крепеше на липсата на квартири и на невъзможност да се ходи по хотели, но че са се виждали често, е повече от ясно. Харитонова спря временно да порозовява, като ме гледа, и лицето ѝ се избистри. Много красиво лице имаше тогава.
Още тогава се научих да познавам влюбената жена. Нещо меко слиза при нея от небето, движенията ѝ се изпълват с плавност и продължителност. Влюбената жена спира да върви по земята, а плува на няколко сантиметра над нея.
В случая с моята начална учителка се стигна дотам, че тя почти спря да ни преподава и да ни изпитва. Аз бях останал без коса, дето се вика, но продължавах да седя на първия чин и от време на време да съзерцавам неща, за които си признах без бой в началото.
Животът обаче бързо писа двойка на тайната любов между другарката Харитонова и баща ми. Тяхната любов беше изгонена от училището, от града и от света. Мъжът ѝ разбрал, казал на майка и хайде – Соколчето прехвръкна в друг клас.
– Ти повече в този клас няма да учиш! – Съобщи майка.
– Защо?
– Питай баща си!
И отиде да реве в спалнята.
Не питах никого, но се разбра. Учениците от училището шушукаха какви ли не глупости и даже ми се плезеха. Да ги питаш защо се плезят на любовта на хората?
Харитонова не знам как събра сили и ни жива, ни умряла дойде да ме заведе в новия ми клас. Миг преди да ме предаде по списък и по опис на новата ми учителка, тайно ми пъхна нещо в ръката.
После каза на колежката си:
– И ако може, сложи го на първия чин. Иначе се върти и не внимава.
Като седнах, видях, че ми е дала едно перце от фазанка – сиво и крехко. На Соколчето си беше дала перце от фазанка, много мило, нали?
Няма как накрая да не спомена две важни подробности. Едната е, че съм бесен, дето майка ми рева в спалнята и очите ѝ почервеняха – за това съм бесен на Харитонова. Ама съм ѝ много благодарен, че искаше все да сядам на първия чин.
Иначе как ще виждам какво става пред мен?

Публикувано вПРОЗА

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *