Skip to content

НЕ ЗНАМ ЗАЩО ТИ СЕ ОБАЖДАМ

Не знам защо ти се обаждам, но това ми се струва най-важното сега.             Сещам се, че в края на селото ни, досами пътя, имаше тясна цепнатина, викаха ѝ Дупката. Метър – метър и половина широка, но много дълбока. Като хвърлиш в нея камък, и слушаш как подскача и се срива надолу, а накрая се чува едва-едва лай на кучета.
   Казваха, че преди години някой хвърлил малки кученца, те оживели и сега се обаждат.
            Гледам си телефона и той ми прилича на Дупката край селото. В него също можеш да хвърлиш камък или нещо друго – тайни, скрити помисли, тъга. Можеш да хвърлиш любовта си дори в тая дупка, на дъното на която живеят кучета.
            – Тези кучета са слепи. – Това казваха навремето приятелите ми за животните от дъното.
            И аз си представях как лежат в мрака, как се клатушкат и пристъпват едва, като търкат муцуни едно в друго.
            Сигурно затова ти звъня – защото съм едно от кучетата в мрака. Мислиш, че прекалявам? Всички така мислят или поне така говорят. Звъннеш на някого, а той те ободрява: Важното е да се държим, важното е да оцелеем! Я виж колко е хубав светът, люляците по оградата на затвора скоро ще цъфнат.
            Люляците ще цъфнат, но кучетата от дупката няма да разберат.
            Аз знам, разбира се, защо ти се обаждам – защото те обичам. А това означава, че няма да те изоставя.
            Какви признания – няма да те изоставя! Някога ми изглеждаха сиропени и кухи, но сега са важни за мен. Не аз, ти не ме изоставяй – затова ти се обаждам. Защото ме е страх, че може да те няма, да ти стане нещо и да изчезнеш.
            И знаеш ли какво? – Обаждам ти се, защото искам да ме глезиш. Да ми правиш баница с обезсолено сирене, да ми печеш зеленчуци на фурна, и те без сол, да ми переш суитшърта всяка вечер, а тениската, с която спя – по два пъти на ден. И бейзболните шапки, и тях искам да ми переш непрекъснато.
            Обаждам ти се, защото искам и ти да ми се обаждаш без нищо – просто така.
            Не знам дали кучетата в мрака ядат безсолна баница и зеленчуци на фурна, но аз съм гладен, и най-много за теб.
            Гладен съм за провлечените ти изречения, за мълчанията ти, за безсънието и грижите ти – най-много за грижите. Моля те, стани доброволка на живота ми, не помръдвай от мен никъде.
            Ето затова ти се обаждам. Макар че не е сигурно дали кучетата в мрака имат телефони.

Публикувано вПОЕЗИЯПРОЗА

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *