Skip to content

НОЩТА СРЕЩУ НОВА ГОДИНА

Роден съм под този манастир и в годините, в които растях в селото и в долината, той ми е приличал ту на едно, ту на друго. Когато бях малко момче, го виждах като яйце, снесено от орел високо в скалите. После ми е приличал на топка сладолед, особено в летните жеги, после – на пряспа сняг през зимата. И на огледало, в което слънцето блести, ми е приличал манастирът. Но винаги, когато съм се приближавал до него, не съм имал никакви колебания – приличал ми е на кошара. На голяма дълга кошара, плетена с пръти от леска, измазана с кал и луна.
И то си е така – Гложенският манастир е кошара за душите на хората, които идват. Кошара за овцете и козите, които монасите отглеждат; за ветровете, които кацат и се въртят в двора му; и за звездите, които слизат при него всяка нощ.
Сега мога да описвам до припадък красотите и мъките му, но ще кажа само, че от Гложенския манастир граници за човешкия поглед няма. При ясно и прозрачно време се вижда Дунава, вижда се като зелено и синьо гущерче, което ту се показва, ту изчезва. Виждат се селата под манастира – печурки, избликнали от земята. Вижда се Вит, виждат се рибите във Вит, ако обичате метафори за далечина и риби. Виждат се и косите на планината.
Беше 31 декември 1981 година. Аз завършвах университета в Търново и със съученици от селото се организирахме да празнуваме Нова година в манастира. Приятелите се обадили на игумена и той казал: „Елате!”
Сега всички се препоръчват как по социалистическо време чествали само Коледа, как се криели от властта, как тайно ходели на черква, как треперели през Рождественската нощ над тенджерата със сармички, изтощени от дългото постене. Може и така да е, сигурно е така, легенди са се раждали винаги и ще се раждат. Хората не могат без легенди. Но аз добре си спомням, че главният празник в онези времена беше Нова година.
Качихме се на манастира към четири следобед по пешеходната пътека от Гложене за около час и нещо. Не бързахме, приказвахме си, почнаха да се мержелеят стари и нови любовни двойки. Почнеш ли да помагаш на едно момиче, когато се изкачва в планината, това винаги мирише на любов. А качат ли се момче и момиче заедно в планината – това си е любов.
Казах, че вървяхме по пешеходна пътека. На пешеходните пътеки в Гложене им викат „пеши пътеки, пеша пътека”. Има нещо много лично и красиво в това название „пеша пътека” – сякаш пътеката е само твоя –вървиш по нея бос, без обувки, без мисъл, просто вървиш пеша по пътеката. Летиш над нея.
Игуменът на манастира ни настани в пет-шест стаи. Беше запалил печките, кюнците се розовееха от огъня, после ставаха лилави. Оставихме си връхните дрехи и влязохме в магерницата. В магерницата на Гложенския манастир на 31 декември 1981 година започнахме да ядем и да пием.
Сега си мисля, че преди да седнем на масата, е трябвало да влезем в черквата, да си купим свещи, да пипнем чудотворната икона на свети Георги, да си замаем главите и вратовете с нарисуваните по стените ликове и сцени, да попитаме нещо игумена, да му помогнем, ако щете – но не го направихме.
И не само, че такива бяха времената – просто ние бяхме пораснали и продължавахме да растем, без да имаме очи за духовните неща.
Болка ми е и това, че нещата не са се променили кой знае колко, че макар Нова година и Коледа да смениха местата си по важност като празници, българите, и особено младите хора, пак не си въртят главите да гледат икони, а се озъртат за трапези и за пари.
Нашата веселба, веселбата на петнайсетина момчета и момичета от селото, набираше височина, доста бързо набираше височина. Балканджийската Нова година тогава приближаваше със сланина, сирене и туршия, с пържоли, кървавица и чушки с боб, с кръгъл хляб, печен в селската фурна, с щуротии и тъпи вицове. И с опити на някои от нас да се представят вече като граждани. Говореха по граждански. Ах, това гражданско говорене с купешки думи, с леко провлачване и удължаване на гласните звукове, в което няма нищо лошо само ако не го правиш пред приятели от селото, в което си израснал. Веселбата набираше височина и жега и с ракия, с 42-градусова сливова ракия.
Някъде около десет часа вечерта обаче ракията свърши. Колкото и шишета ракия да вземеш, винаги не стига поне едно.
Тук следва многоточие. После многоточието се превърна в стръмна пътека.
– Трябва да се слезе до село за ракия – беше тежката присъда на критичния момент и на групата.
– Аз ще сляза – казах, защото знаех, че друг едва ли ще иска, а и нямах сърдечни ангажименти за вечерта.
– Ако ти е удобно, донеси и компот – каза игуменът, който седеше при нас. Беше млад игумен, Мирон се казваше, образован, служеше в църквата, свиреше на китара и пиеше компот.
– Какъв компот?
– От малини. Много обичам сока на такъв компот. Колкото е по-сладък, по го обичам.
В Балкана малини и малинови компоти има във всяка къща, но понеже игуменът не беше оттук, ги смяташе за ценност. Нещо като икони сред компотите.
След пет минути вече завивах от многоточието на манастирския калдъръм по отвесната пътека надолу към селото. Качвал съм се и съм слизал стотици пъти, знаех ѝ и пръстите, и ръцете, и зъбите, и ноктите на тази пътека. Но нощно време никога не бях слизал. Хвана ме страх. Вярно – лек страх, но ме дръпна за дрехите и за душата. Буките, които бяха ме омайвали с телата и шумата си, взеха да ми изглеждат като вещици и великани. Буките, в които бяха живели поколения диви гълъби и около които се трупаха мъгли, снегове и преспи, сега ме плашеха. Чух как се откъсна камък и взе да се търкаля, и ми се стори, че някой ще ми настъпи обувките. Абе, страшен театър!
Окопитих се и за какво да мисля, за да се подсиля – взех да мисля за Левски. Да, за Левски. Васил Иванов Кунчев се е крил в Гложенския манастир, идвал е тука и аз започнах да си представям как е слизал по тази пътека. Пързалял се е и се е сривал с тези излъскани свински цървули и се е спускал към хората в долината. И през ум не му е минавало да се плаши.
Мислех си за тези работи, когато за пръв път видях бялата сянка отстрани на пътеката. Видях сянка, бяла сянка в тъмнината. Заваля лек сняг. Левски веднага ми излезе от главата. И в очите, и в краката ми влезе бялата сянка и започнах да се огъвам.
След малко на ловджийската чешма пийнах вода и се поуспокоих. Тази чешма е по средата на пътя, правена е от ловната дружинка на селото и често, когато са на лов, мъжете идват тук с убития дивеч привечер да пийнат, да говорят щуротии и да се смеят над чашите си с ракия.
Бялата сянка изчезна и след двадесет минути бях в селото. Преди да вляза в него, минах покрай първите къщи. Винаги, когато видиш първите къщи на села и градове, ти става радостно и мило, и спокойно. Има ли къщи – работата ще се оправи.
Взех две кила ракия и компот – и обратно. Нашите спяха и не ме усетиха. Милите ми родители, те винаги така посрещаха Новата година – в десет часа вечерта.
Обратно нагоре усетих, че се уморявам. Снегът натежа, засили се и аз взех да стъпвам по-бавно. В мрака последните къщи на селото ми изглеждаха като купи сено, след малко тези купи щяха да станат купи от сняг.
Какво нещо са думите! Излиза, че първите къщи, които видях преди малко, сега бяха станали последни, а не бяха помръдвали. Все едни и същи къщи бяха, а сякаш си бяха сменили местата. Последните щели да станат първи – така пише в Евангелието, но тогава, по обратния път към манастира, аз си мислех, че тази притча в моя случай има само едно значение. Къщите винаги стоят на едно и също място, само човек се върти около тях и ту се връща при тях, ту ги изоставя. Те не са нито първи, нито последни – къщи са само, нашите къщи.
Снегът през нощта свети матово и тъмното е по-меко. След ловджийската чешма бялата сянка пак се появи и тогава аз, стъпвайки по натрупващия сняг, изтръпнал се сетих за Васил Друмев. Както се сетих за Левски, така се сетих и за Друмев – от страх.
По времето на Стамболов Васил Друмев (Търновският митрополит Климент) е бил заточен в Гложенския манастир и бях чувал, че именно тук е написал драмата „Иванку, убиецът на Асеня I”. Започнах да си припомням пиесата. Да си припомняш сюжета на театрална пиеса срещу Нова година по стръмна пътека не е лесна работа, но пък така не мислех за сянката. Припомнях си как Мария обича Иванко, как му дава ключа от царските палати и как Иванко убива Асеня. Любовна, смъртоносна история.
И се изсмях. Изсмях се главно, защото ме беше страх. И защото се сетих, че моят прадядо Йото Драганов, ветеринарен фелдшер във Враца, висок два метра и два сантиметра и тежащ сто и десет килограма, е играл във Врачанския театър през 1903 година именно Цар Асен I в тази Друмева пиеса. Смешно ми стана, като си помислих как този мой прадядо гигант е паднал на сцената и как не се е счупила сцената от мнимата му смърт. Смешно ми стана, като си помислих как този великан, ветеринарният фелдшер, се е преструвал на умрял и как дъщеря му Мария е плачела над него и е слагала върху му клонки от върба.
Като се сетих, че в пиесата царя го убиват и че неволна виновница за това е дъщеря му, ме побиха тръпки. Бялата сянка пак се появи. Сега вече аз щях да падна на сцената. Краката ми се залепиха за земята. Това е сянката на Мария от пиесата – си помислих – това е сянката на Мария.
На стотина метра от манастира обаче бялата сянка излезе на по-светло, а и снегът вече хвърляше матова светлина и видях, че това беше лисица. Красива лисица със светла козина и светла опашка – лисицата на новогодишната нощ.
Влязох в манастира и оставих компота от малини пред вратата на игумена. Майка ми винаги вместо три лъжици захар слагаше пет, така че не се страхувах, че няма да му е достатъчно сладък.
Разбрах, че магерницата е празна. Моите бивши съученици не бяха дочакали ракията, бяха набили по стаите и сигурно под тъмните вълнени одеяла се готвеха по двойки момче и момиче да срещат Новата година. Много ми се искаше да вярвам, че наистина под одеялата младата кръв и любовта са победили. Много щеше да ме е яд, ако приятелите ми бяха заспали.
Защото какво е сънят? Не е ли времето, в което ходим на работа и при Бога, и при дявола? Сънищата, красиви или кошмарни, не са ли слуги на двама господари?
Тръгнах да погледам снега и мрака от най-високата манастирска тераса в България, в света и във Вселената. Наистина няма такава висина. Докато гледах в бездната и в матовия мрак, се сетих, че там някъде, по средата на пътя за Гложене, където ме остави, а после ме посрещна бялата сянка, е ловджийската чешма. И ми светна.
Светна ми, че преди много години точно там, на чешмата, където ловджиите се събираха привечер, баща ми донесе убита от него лисица. Аз бях там и отидох, и си сложих ръката върху меката й козина и я държах, докато не усетих, че лисицата е съвсем изстинала. И видях – тогава видях как бълхите я напускат и летят като прилепи.
Изтръпнах, защото се сетих, че онази лисица беше точно такава, като лисицата от тази нощ. Извадих шишето с ракия от раницата и отпих много дълго. Долу в селото взеха да пускат ракети и да гърмят. Беше дошла Новата 1982 година.
Лошото на такива писания и балади е, че трудно свършват. Ще ти се да разбереш какво е станало по-нататък. По-нататък хората от селото продължиха да стрелят. Някой пусна в небето и една последна бяла ракета. Тя се издигна високо и пук-пук, разтвори се като мида – като бяла морска мида. Точно като бялата мида, която някога като деца намерихме при скалите до манастира. Мида посред Балкана, в скалите до манастира.
– Тук някога е било дъно на море, затова сте намерили мида – обясняваше ни учителката по география.
Аз така и никога не повярвах, че манастирът и скалите са били дъно на море. Истина е, но няма начин да повярвам. Няма начин.
Но тази ракета, която се разпука като мида, тези мои фантазии за Апостола и тази бяла лисица, и тази бяла светлина, и тази пиеса, ах, тази пиеса на Друмев – всичко ми се завъртя и аз отпих още една дълга глътка ракия.
Share on FacebookTweet about this on TwitterEmail this to someone
Публикувано вПОЕЗИЯ

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *