Skip to content

НОЩТА СРЕЩУ ЦВЕТНИЦА

Днес е ред на третия фрагмент от моите зографски писания

НОЩТА СРЕЩУ ЦВЕТНИЦА

Нощите в пролетния Зограф са копринени. Това може и да не е най-подходящият плат за монашеските раса, но като определение за светогорска нощ – става.
Мракът идва отвън, отвън стените на манастира. Влиза през каменния свод на портата и се вейва навсякъде. Сградите се свиват и прегъват рамене, калдъръмът изчезва, а църквата е вече предчувствие.
Службите на Атон са дълги. По-дълги са от живота на монасите, от живота на Византия са по-дълги и от разстоянието между камбаните и звездите също.
Нощта срещу Цветница е от големите празници тук. Не мога да съм полезен със сведения от религиозен характер, но се надявам да ви поднеса усещанията си за зографската Цветница.
Часът е два след полунощ. Манастирското клепало не удря, а пука и леко пращи. И пукането му се плъзва по стъклата на килиите.
Когато чух клепалото в онази априлска нощ, си помислих, че това е кълвач. Помислих си, че из манастира крачи голям черен кълвач и удря с клюна си по дървената дъска. И както се разхожда този кълвач и удря с дървеното чукче, пъди червеите на съня от мозъците на монасите.
Евангелието разказва една притча- за десетте девици.Смисълът е, че трябва да се будува и да се чака Младоженеца, а не да се спи, защото никога не се знае кога Синът Божий пак ще дойде на земята.
И как да не си каже човек, че в два часа през нощта само кълвачът на спасението може да буди душите и така да ги спаси?
Всяка нощ, и в тази Цветнишка нощ също, зографските монаси в два часа през нощта започват службата в централната църква на светата обител.
Когато влезеш в църквата, копринената нощ става безмълвие. Нищо не се чува, нито нещо се вижда. Монасите са свикнали да бъдат невидими и невидимо да се разхождат и в църквата, и във въздуха, и до небето. И каква е тази нощна походка на монасите само! Не е походка или ходене, ами е прелитане. Монасите не стъпват, а прелитат, сякаш са птици и прелитат, за да се поклонят от икона на икона. Нито обувките им са летящи, нито имат пера по ръцете, а прелитат. И никаква метафора не е това, никакво стихотворение, а самата истина.
За монасите – добре, те не ходят, а прелитат, ами аз? Аз едва се домъкнах до една стасидия (място за сядане) и опипом можах да приседна на много тънката ѝ седалка. Сега съм сигурен, че магията – ах, каква неточна дума за църква – идва от мрака и от лилавата светлина на полилея под тавана. И свещиците трепкат, и иконите проблясват, и монасите шумолят и нещо пеят, но мракът и лилавата светлина приближават обикновения човек като мене до Бога.
Не съм се опитвал да внимавам какво правят монасите, какво четат, какво и как пеят. Оставих се на течението на тази божествена светлина, наречена мрак, здрач, полумрак, копринено мълчание и каквото искате още. Оставих се на лилавия полилей.
Зографските монаси не се кръстят, както се кръстят хората, а сякаш се приковават сами на кръста с пръстите си. Толкова отривисто, ясно и силно се кръстят, че просто изтръпваш. Как е възможно това почти изтрито и прости ми, Господи, замазано в света движение, каквото е кръстенето, тук да бъде и ясно, и силно, и спиращо дъха? Като издигне дяснато си ръка монахът, и ти виждаш, че вдига сърцето си чак до мозъка, а после го сваля надолу, а после вдясно – върху самото си рамо, а после го връща на мястото.
Зографските монаси се кръстят не с пръсти, а със сърце.
От стасидията си виждах как се сменят да четат, как някои от по-старите монаси сядат или се облягат, виждах как някои коленичат и остават на пода през цялото време на службата.
Постепенно очите ми свикнаха с тъмнината и провидях, че тъмнината е светла. Видях олтара, иконите и ковчежетата с мощи на светци. Десетки мощехранителници с мощи на светци, между които и частици от мощите на свети Йоан Кукузел.
Като споменах Йоан Кукузел, няма как да ми се размине непосилната за ръката и ушите задача да опиша биенето на зографските камбани. Казах ви аз, че съм недостоен, недостоен съм, щом приемам описанието като задача и щом си позволявам да напиша, че камбаните бият.
Преди камбаните на Зограф да започнат да пеят, да трептят, да летят и да се възнасят, нека ви кажа нещо за лилавата светлина. Лилавата светлина в главната църква на Зографския манастир идва от един огромен полилей, който виси под самия купол. Лилавата светлина, ако питате мен, е от звездите, които първо са се окъпали във водите на Бялото море, а после са дошли тук да блестят. Лилавата светлина идва и от очакването за зората, която винаги влиза в църквата по време на служба. Лилавата светлина блика и от мощите на светците, и от иконите, и от въздуха, който се пълни с думи, молитви и песни.
По време на службата полилеят бавно започва да се спуска от купола. Спуска се бавно, тържествено и лилаво и накрая застава срещу образа на Христос.
Сега ако ме изправят пред Библията и ме накарат да се закълна, че всичко по време на службата е било така, няма да посмея да го направя. Няма да посмея, защото изобщо не съм сигурен, че съм бил на тая служба и че съм видял храма, монасите и лилавата светлина.
Но когато лилавата светлина все пак озари иконата на Христос, тогава камбаните идват и започват да отнасят всичко със себе си. Казват, че тези песни на камбаните ги е написал самият Йоан Кукузел. А пък аз казвам, че светецът музикант е написал и думите, и музиката, и всичко и самият той удря камбаните на Зограф всяка нощ. Особено тази, в която аз бях там на Цветница.
Тези камбани не могат да бъдат управлявани нито от един, нито от трима, нито дори от дванайсет души. На тях може да свири само Йоан Кукузел. Музиката идва от всички възможни посоки – тънка музика, музика, която мълчи, после вика, после ти влиза под кожата и в душата, после те изповяда, после плаче, после ти трие сълзите.
А после – тин-тин-тин – вали-вали-вали.
А после – там-там-там – някой идва-идва-идва.
А после – ах-ах-ах – цъфтят цветя, листата зеленеят.
А после – къде-къде-къде – и тръгваш някого да търсиш.
А после – звуци, звуци, звуци, звезди и цветове.
Не знам колко са камбаните на големия храм, но въжетата им трябва да са хиляди и всички да са вързани с единия си край на небето.
Пак ви казвам – там бях, видях и чух, ама не съм сигурен – може и да ми се е причуло, може и да ми се е присънило. В Зограф тези служби са в два часа през нощта, а тогава всичко се случва и нощите са копринени.

Следва продължение…

Публикувано вПОЕЗИЯ

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *