Skip to content

НЯКОГА

Баба ми гледаше на боб и познаваше какво ще стане –
колко снежинки ще има на носа на една виелица,
колко ще е дълъг животът на преспите
и на какво разстояние са отишли кокошките
да си търсят петела.

Баба беше отнесена баба…И цял ден гледаше зърната на боба,
и ги пръскаше, и ги викаше, и ги милваше като деца.
И се качваше на облаците, и садеше цветя на гробищата –
при цветята на гробищата
баба беше млада и красива жена.

И ми каза, че ще стигна високо
и после дълго ще слизам от нашата круша
и че очите ми ще идат при брегове и при голяма вода.
И позна, че таванът на стаята ми ще е опушен,
дори размера на шапката на главата ми позна.

И позна, че ще има война между трохите и мишките,
между книгите и мишките, които ходят по тях,
и ме облече хубаво,
и със студена вода ми изми очите,
и ме пусна да гледам как идва големият сняг.

И ме пусна да гледам как се сбъдват студът и виелиците
и как кокошките и петелът късат своите бели пера.
И как пролетта зелен елек за баба ми беше изплела,
и как баба облече елека
с копчета от цветя.

Баба беше безсмъртна жена…Но си беше и малко растение-
шушулчица бобена, която от вятъра шумоли.
Тя позна всичко – дори това,
че когато дойдеш при мене,
ще отидем някъде – само аз и ти.

Share on FacebookTweet about this on TwitterEmail this to someone
Публикувано вПОЕЗИЯ

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *