Skip to content

НЯКОГА

Под клепачите ми се стапя една бучица захар…
И играят деца, и щастливи в страховете си скачат.

И очите ми губят своя фокус – замъглени и сладки.
И в градините зрее любов, по-внезапна от праскова.

Аз съм тъжен човек и внимавам, когато си спомням
и когато отделям горчиви от захарни тонове.

Но сега ми е тихо и детско, и малко, и мъничко –
сякаш пиша за децата цветя и стихове сънени,

сякаш пиша писмо и го пускам в кутията своя,
и притварям очи, и усещам цвета на покоя.

Аз съм тъжен човек, но децата бръмчат и прелитат,
и се крият зад думите, и ми пълнят със думи очите,

и не мога да видя колко букви остават до края,
и си спомням едно гущерче, камъче, паяк.

И си спомням една праскова, по-голяма от любов и раздяла,
и усещам сълза. После всичко е бяло.

Share on FacebookTweet about this on TwitterEmail this to someone
Публикувано вПОЕЗИЯ

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *