Skip to content

ОНЯ СВЯТ

            Никой не се е връщал от оня свят – все това чувам, откакто за пръв път видях смъртта.
            Нашето комшийче Ваньо – шестгодишно момче, умря от слабо сърце. И аз от страх се скрих под леглото му.
            Лежи си Ваньо със завързани с панделка крачета на спалнята у тях, а под спалнята – аз. И от страх прегърнах един куфар и замалко да се скрия в него, за да не чувам как вие леля Златка.
            Чудя се и до днес – аз съм ли съм бил в оня свят под спалнята, или Ваньо, който лежеше на спалнята, е бил някъде другаде.
            За да не ме е страх тогава, си стисках силно очите и със стиснати очи видях, че между очите и веждите има много място. И запълних аз това място с река Осъм, с бреговете на реката, с дъскорезницата, с малките сомчета, които се ловяха там. Запълних го това пространство с шушкащите крепнайлонови чорапи на учителката ми от детската градина, с гумите на стария файтон и с едно малко куче, което гледахме в мазето на блока.
            И този уж реален свят стана оня свят.
            Малък съм, а смъртта лежи над мене и превръща всяка моя мисъл в оня свят. Не е много за казване, дори не ми се вярва да е било, но в самия край на леглото на малкия Ваньо някой беше сложил кукла с бяла дантелена рокля – нещо като принцеса. Спящото момче и малката принцеса. И това ако не е оня свят.
            След няколко години почина братът на баба ми Дона – Кольо Княза. Велик пияница, обущар, певец, любовник и серкмеджия. Живееше той в една стара къща, плетена с пръти и кал и пълна с ракия, калъпи за обувки и бълхи. Много бълхи.
            Като се поклоняха хората пред тленното тяло и нетленните песни на Княза, както и да бяха обути, излизаха с ботуши от бълхи. От глезените до коленете им имаше толкова бълхи, че сякаш бяха обули ботуши.
            Един негов възмургав другар по чашка и бракониерски риболов – Паци Циганчето, излезе освен с ботуши и със серкме, преметнато през ръката – баба му го беше подарила за спомен вместо пешкир.
            Без ботуши излезе само една гостенка на погребението, софиянка, дошла специално по този тъжен случай. Дошла беше от любов. Тя се яви, както си беше в началото – с черни лачени обувки. Сигурно селските бълхи не обичат парфюмите.
            Тогава дойде редът на котарака ни Маньо. Маньо беше голям котарак – толкова голям, че ако се изправеше на крака, си беше жив човек.
            Влезе Маньо тайно при смъртта, но го подгониха, защото котка при смърт не бива. И той цъфна на вратата, облечен в сиви дрехи, сивооблачни, ако щете, и с червени чизми. Облачни дрехи и червени чизми. И това ако не е приказка от оня свят.
            Сигурно съм бил петнайсетинагодишен, когато от тоя свят си тръгна прабаба ми по майчина линия Тота. Почина тя на деветдесет и осем години, а прадядо ми – мъжът ѝ Йото, беше на сто и две.
            Плаче прадядо ми Йото, братата му всяка секунда расте, ще стигне земята и се обръща той към майка ми и леля ми. Очите му червени, плуват:
            – Вижте я, вижте я баба ви – като момиче е.
            А майка и леля реват, реват, па се скрият в другата стая и се смеят на това, дето баба им е момиче.
            И знаете ли какво? Когато свърши погребението и седнахме да ядем, както си му е редът, се оказа, че на прадядо ми Йото са му поникнали млечни зъби. За един ден, докато е траело погребението, му бяха поникнали млечни зъби. Брадата му до земята, а в устата му – млечни зъби. Старец, а пък дете.
            И той така се зарадва, че се напи и започна да ни прегръща един по един и да ни дава по петдесет стотинки, дето са му поникнали млечни зъби.
            Ето затова аз никога не съм вярвал, че има оня свят – защото съм в него винаги.

Публикувано вПОЕЗИЯ

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *