Skip to content

ОСОБЕН УРОК

Вече близо две години не ходя в училище и не съм учител. А бях близо трийсет. Близо трийсет години живях във въртележка, във вихрушка и водовъртеж и във взрив и унес. Ученици, гласове, лица, имена, шумове, викове и понякога тишина. Много рядко тишина. И ученици, ученици.
А сега ме е страх от ученици. Страхувам се от тях.
Живея в квартал, в който има няколко големи училища и светът наоколо е пълен с бръмчащи момчета и момичета. Където и да погледна – в магазина, в автобуса, в метрото, в кафенето, в баничарницата – те са там. Блъскат се, купуват, ядат, смеят се, щуреят, а аз едва ги издържам. Изпотявам се, прилошава ми и изчезвам, и се изпарявам. Плаша се и се питам какво ми става – аз, който живеех с ученици, сега едва ги издържам.
И се сетих – бавно, но се сетих. Сетих се, че нещо в мене е изчезнало, било е в мен, а си е отишло. Не, аз не съм бил просто техен учител, а едно от момчетата като тях. И сега това момче го няма. Децата са същите, те се въртят около мен, но момчето с моето име го няма. И затова ме е страх, затова се изпотявам, затова ми става лошо – защото вече не съм един от тях.
Мога да опиша това момче, знам къде точно живееше в мен – ето тук, между гърдите и коленете. Мога да го нарисувам с думи, но нямам сили да тръгна да го търся. Какво им става на момчетата – накрая винаги изчезват някъде?
И знам, че на учениците вече мога да бъда само дядо, ментор, наставник, но момче като тях – вече не мога. Докато бях учител, бях момче което пишеше стихове и което понякога четеше стиховете си на глас.
А какво правеше това момче с учениците ли? Много неща, и то все литературни. Но аз ще ви кажа само три от тях – показваше им къщата на Лора и Яворов през нощта, учеше ги да берат бели минзухари от гроба на Дънов и понякога ги водеше на екскурзия до близката кръчма „Бордо“, където заедно пиеха бира в халби.
И ми е чудно, чудя се на тези учители, които сигурно от любов, от страх, от безизходица разтягат времето, в което са в училище. И не си тръгват, и не си тръгват, и не знаят, че са си тръгнали.
Вярно е, че аз се разболях. Сърцето ми се разболя и затова не съм учител. Но именно сърцето ми даде урок – особен урок за времето.

Публикувано вПРОЗА

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *