Skip to content

ОСОБЕН УРОК

Вече близо две години не ходя в училище и не съм учител. А бях близо трийсет. Близо трийсет години живях във въртележка, във вихрушка и водовъртеж и във взрив и унес. Ученици, гласове, лица, имена, шумове, викове и понякога тишина. Много рядко тишина. И ученици, ученици.
А сега ме е страх от ученици. Страхувам се от тях.
Живея в квартал, в който има няколко големи училища и светът наоколо е пълен с бръмчащи момчета и момичета. Където и да погледна – в магазина, в автобуса, в метрото, в кафенето, в баничарницата – те са там. Блъскат се, купуват, ядат, смеят се, щуреят, а аз едва ги издържам. Изпотявам се, прилошава ми и изчезвам, и се изпарявам. Плаша се и се питам какво ми става – аз, който живеех с ученици, сега едва ги издържам.
И се сетих – бавно, но се сетих. Сетих се, че нещо в мене е изчезнало, било е в мен, а си е отишло. Не, аз не съм бил просто техен учител, а едно от момчетата като тях. И сега това момче го няма. Децата са същите, те се въртят около мен, но момчето с моето име го няма. И затова ме е страх, затова се изпотявам, затова ми става лошо – защото вече не съм един от тях.
Мога да опиша това момче, знам къде точно живееше в мен – ето тук, между гърдите и коленете. Мога да го нарисувам с думи, но нямам сили да тръгна да го търся. Какво им става на момчетата – накрая винаги изчезват някъде?
И знам, че на учениците вече мога да бъда само дядо, ментор, наставник, но момче като тях – вече не мога. Докато бях учител, бях момче което пишеше стихове и което понякога четеше стиховете си на глас.
А какво правеше това момче с учениците ли? Много неща, и то все литературни. Но аз ще ви кажа само три от тях – показваше им къщата на Лора и Яворов през нощта, учеше ги да берат бели минзухари от гроба на Дънов и понякога ги водеше на екскурзия до близката кръчма „Бордо“, където заедно пиеха бира в халби.
И ми е чудно, чудя се на тези учители, които сигурно от любов, от страх, от безизходица разтягат времето, в което са в училище. И не си тръгват, и не си тръгват, и не знаят, че са си тръгнали.
Вярно е, че аз се разболях. Сърцето ми се разболя и затова не съм учител. Но именно сърцето ми даде урок – особен урок за времето.

Share on FacebookTweet about this on TwitterEmail this to someone
Публикувано вПРОЗА

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *