Skip to content

ОТВЪДНО СТИХОТВОРЕНИЕ

Най- много ме е страх да няма задгробен живот
и чужди езици там,
от които ти угасва главата.
Уморен съм
от толкова земни фрагменти
и от толкова висок небосвод
и ми се мълчи, както мълчи мушица,
залепена в смолата.

Нямам куража да си кажа завинаги и сам
„лека нощ“,
защото ме е страх, че събуждането там
е ужасяващо световъртене.
И ново звучене на думите,
и нови сияния,
и безсмислен разкош
от изкачване на хълмове,
които не са за мене.

Дори си мисля, че ако все пак там има метафори,
задгробните им значения
ще ме убият с нехайна ръка.
Сигурно отвъдните метафори
са нещо много, много нагоре,
а пък мен ме е страх от високото
и затова седя на брега.

И седя на брега на реката, която приижда размътена
и носи и риби,
и азбуки,
и безтегловност,
и сняг.
И гледам върбите, които се мъчат
да кажат нещо на тътена,
и нищо не чувам,
защото това е тътен все пак.

И нищо не чувам… А оттатък гроба на моя баща
есента и къртиците си говорят
и слизат да пипнат реката.
Искам накрая да видя
едно стихотворение с голяма бяла брада.
И да извадя мушицата от смолата.

Share on FacebookTweet about this on TwitterEmail this to someone
Публикувано вПОЕЗИЯ

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *