Skip to content

ПИСМОТО

Когато дядо ми започнал да чете това писмо, завалял сняг:
„Драгане, пиша ти това писмо и сълзите капят от очите ми. – Започвала писанието си баба ми Събка. – Тебе те няма, а Марчето си има приятел от гложенските колиби. Те са съученици с него и момчето е сирак. Много ме е страх, Драгане, защото Марчето му готвела брашняна каша и ядяли в нейната квартира, ама имало и други, докато ядат. Марчето готви сладко, ти знаеш, ама му дала и няколко купона за бял хляб, от нашите купони, щото той нямал.
Драгане, страх ме е, че работата е сериозна. Аз разпитах за него и се изясни, че баща му е загинал през четирийсет и четвърта на фронта в Сърбия. Момчето било много слабо телесно и нашата затова му е дала сигурно тези купони за белия хляб.
Момчето било с къдрава коса и това е добре, щото иначе може и много грозно да ни се види.
Името на момчето е Милчо и аз никак му не харесвам името, Драгане, щото къде е Драган, къде е Милчо.
Чудя се дали не сбъркахме, като преправихме на Марчето и не я пуснахме да учи в Русе за народни танци. Ябланица е близо, вярно, не е като в Русе, ама това момче е от колибите. Не ме е яд, че момчето е от колибите. И нашата къща е на баир, ама поне селската чешма ни е до портата, а там ходели за вода чак в един дол. В колибите е така – ходят за вода по долищата.
Дванайсет овце имали, което не е малко, и крава също, дето през година близнява. Как се оправя майка му сама, не зная.
Разпитах аз едно момиче от Малка Брестница, дето учи с тях в Ябланица в гимназията, и то ми съобщи, че Марчето му отказала първия път да танцуват на една вечеринка. Той попитал: „Може ли?“, а нашата му рекла: „Мерси, не танцуваме“. И защо го е излъгала, че не танцува, като искаше да учи в Русе за народни танци? После играли казачок и Марчето се представила екстра. Обаче му казала най-напред: „Мерси, не танцуваме“.
Драгане, спирам, че яйчарят вика до оградата…
… Дадох петнайсет яйца на яйчаря и оставих за къщата пак толкова. Разклопала се е една кокошка и се чудя дали да я насадя да мъти, или да дам яйцата на Марийка, като си дойде в събота. Момчето било слабо и това никак не е хубаво, дето ще го напиша, ама носът му бил много голям.
Ти, Драгане, си ми казвал – човек може да няма външна красота, но вътрешна трябва. С тоя нос това момче дано да има вътрешна красота.
Страх ме е, че тези колибари са много ниски – всичките са ниски като гъби тия от гложенските колиби. Но дано Марчето си е избрала някой по-висок.
От друга страна пък косата му била къдрава. На нашата косата също е на масури, ти знаеш, обаче напоследък се е вгледала, че имала мъх по бузите. Иска да го маха тоя мъх и ме е много страх, че ще си съсипе лицето. Аз като го погледна този мъх срещу слънцето и не ми се вижда да ѝ пречи. Срещу слънцето ми изглежда добре.
Много сапун ѝ давам напоследък, забелязвам. По-рано – по един калъп на месец, сега – по два. Какво се пере толкова? Ама ѝ давам по два ператни сапуна. Не вярвам да го пере и него, щото хазяйката ѝ ще види, като простира мъжки дрехи, но много сапун харчи. Вярно, водата в Ябланица е мека и иска много сапун, ама чак толкова…
И да ти кажа, Драгане, че по пътеката за самалъка две от плочите са се пукнали, клатят се и пръскат кал.
За яйцата също работата е съмнителна. Давам ѝ по десетина и до сряда – нямала. А пък Марчето готви сладко, ти знаеш.
И сега най-главното – страх ме е да ти го кажа, ама момчето си е счупило крак и Марчето му пишела домашните. Това ми го съобщи пак момичето от Малка Брестница.
Капят ми сълзите от очите, като ти пиша, ама като си счупи крак човек, не може ли да си пише домашните? А Марчето по математика хич я няма, пък казват, че му решавала задачите. Ами почеркът? Ти си учител, Драгане, и знаеш, че почеркът издава човека и се познава кой е решавал задачата.
В мазата пак изби влага по стените, отде е тая влага, ама на картофите и лука им няма нищо.
Завършвам, че вкъщи сме добре. Йотко и Тотка те поздравяват и ти изпращат нарисувано едно човече.
Кажи ми последно какво да правя с тая работа с Марчето. Дали да не я спра от гимназията, или като си дойдеш, да му мислим за народни танци в Русе.“
Когато дядо ми Драган, който бил изпратен за учител в село Сокол, Силистренско, получил писмото, видял, че баба е сложила дата – 1 февруари 1955 година. Почнал да го чете и заваляло сняг. А когато стигнал до края му, било по Великден.
И отговорил само с един ред: „Събке, аз на Марчето ѝ имам пълна вяра. Тя си знае.“
А Йотко и Тотка, дето се явяват накрая на бабиното писмо, не са нарисували някакво човече, а са нарисували точно мене. Те там, в писмото, още са деца, ама после ми станаха вуйчо и леля.
Голямо писмо, голям род…

Публикувано вПРОЗА

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *