Skip to content

ПОД ЗЕМЯТА

Софийското метро е ново и хубаво. Някои от станциите блестят, успокояват и галят очите. Хората пътуват бързо и удобно и животът под земята кипи.
Аз също пътувам с метро. Познавам спирките по миризмата. „Александър Малинов“ например мирише на бор и зеленина, на бистрота и височина. На „Жолио- Кюри“ летят атоми и усещането е за лаборатория и за урок по химия. „Сердика“ е с дъх на далечно ехо, на времена, които са потънали и искат да изплуват. Станция „Вардар“ „тече“ – дълбока и тъжна, с червени капки кръв. „Люлин“ е баня – топла и звънтяща, а по-нататък са уханията на кораби и далечини.
Всяка спирка е отделен човек и отделна съдба. И все пак аз никога няма да се спася от усещането, че пътувам с метрото и че съм точно там, за да не преча на някого да лети по градските улици; че пътувам с метрото, за да усетя, че на земята вече няма място за всички. Там – под земята, при къртиците и изкуствените светлини нещо в мен трябва да се счупи и да потъмнее.
И как ги направиха, Боже Господи, тези алуминиеви седалки на станциите, на които както и да седнеш, все се плъзгаш надолу, още по-надолу.
И се сещам за небостъргачите. Прекрасно е да се живее на небето и облаците да са ти шапка, но това трябва да стане не сега, а след време. Там, на небето, се живее след края. Затова си мисля, че метрото е легнал небостъргач, с отворени докрай врати и коридори.Небостъргач, който пътува в тъмното.
Най-страшното е, когато ескалаторите тръгват. Първо надолу – към релсите и тунелите, а после – нагоре към светлината. Тези сиви железни рокли се раздиплят и раздиплят и в гънките им сме ние – хората. И винаги един след друг, винаги в редичка един след друг – сякаш сме миньори, които се спускат към подземната руда, а после излизат без руда и мигат с очи. Излизат без нищо. Само с едното движение, което аз наричам придвижване. Защото не движението, а придвижването вече е всичко – то е новият смисъл и цел. Не да видиш и да почувстваш пътя, а просто да избликнеш някъде – ето така, да се покажеш.
И как се изпълват зениците на хората, когато видят слънцето. Колко е красиво да излезеш от метрото, как даже на клетъчно ниво си щастлив, че не си под земята.
Знам, сигурен съм, че ще ми кажат: „В целия свят е така. Ние даже сме закъснели.“ Ще ми кажат още, че човек лети, че лази по дъното на океана и че няма нищо лошо да пътува и в пръстта.
Добре, ама аз не искам, защото ме е страх. Страх ме е от тази радост на тунелите и подземията, от това свистене на скоростта, от това движение там, където трябва да е покоят. Хубаво ми е, че има метро, и съм съсипан, че трябва да съм под земята и че под земята съм добре.
Къде съм всъщност аз и коя е спирката, на която трябва да сляза?

Share on FacebookTweet about this on TwitterEmail this to someone
Публикувано вПРОЗА

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *