Skip to content

ПОД ЗЕМЯТА

Софийското метро е ново и хубаво. Някои от станциите блестят, успокояват и галят очите. Хората пътуват бързо и удобно и животът под земята кипи.
Аз също пътувам с метро. Познавам спирките по миризмата. „Александър Малинов“ например мирише на бор и зеленина, на бистрота и височина. На „Жолио- Кюри“ летят атоми и усещането е за лаборатория и за урок по химия. „Сердика“ е с дъх на далечно ехо, на времена, които са потънали и искат да изплуват. Станция „Вардар“ „тече“ – дълбока и тъжна, с червени капки кръв. „Люлин“ е баня – топла и звънтяща, а по-нататък са уханията на кораби и далечини.
Всяка спирка е отделен човек и отделна съдба. И все пак аз никога няма да се спася от усещането, че пътувам с метрото и че съм точно там, за да не преча на някого да лети по градските улици; че пътувам с метрото, за да усетя, че на земята вече няма място за всички. Там – под земята, при къртиците и изкуствените светлини нещо в мен трябва да се счупи и да потъмнее.
И как ги направиха, Боже Господи, тези алуминиеви седалки на станциите, на които както и да седнеш, все се плъзгаш надолу, още по-надолу.
И се сещам за небостъргачите. Прекрасно е да се живее на небето и облаците да са ти шапка, но това трябва да стане не сега, а след време. Там, на небето, се живее след края. Затова си мисля, че метрото е легнал небостъргач, с отворени докрай врати и коридори.Небостъргач, който пътува в тъмното.
Най-страшното е, когато ескалаторите тръгват. Първо надолу – към релсите и тунелите, а после – нагоре към светлината. Тези сиви железни рокли се раздиплят и раздиплят и в гънките им сме ние – хората. И винаги един след друг, винаги в редичка един след друг – сякаш сме миньори, които се спускат към подземната руда, а после излизат без руда и мигат с очи. Излизат без нищо. Само с едното движение, което аз наричам придвижване. Защото не движението, а придвижването вече е всичко – то е новият смисъл и цел. Не да видиш и да почувстваш пътя, а просто да избликнеш някъде – ето така, да се покажеш.
И как се изпълват зениците на хората, когато видят слънцето. Колко е красиво да излезеш от метрото, как даже на клетъчно ниво си щастлив, че не си под земята.
Знам, сигурен съм, че ще ми кажат: „В целия свят е така. Ние даже сме закъснели.“ Ще ми кажат още, че човек лети, че лази по дъното на океана и че няма нищо лошо да пътува и в пръстта.
Добре, ама аз не искам, защото ме е страх. Страх ме е от тази радост на тунелите и подземията, от това свистене на скоростта, от това движение там, където трябва да е покоят. Хубаво ми е, че има метро, и съм съсипан, че трябва да съм под земята и че под земята съм добре.
Къде съм всъщност аз и коя е спирката, на която трябва да сляза?

Публикувано вПРОЗА

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *