Skip to content

ПОЕТИ НА ВОДАТА

Поетът на морето си личи –
започнеш ли да го четеш, не се завръщаш,
докоснеш ли листа, полепва сол
и пръстите ти като октоподи
прелистват облаци и острови, и страници.

Поетът на морето прави кораб
от срички и от хоризонт
и знае, че Земята не е кръгла,
и пада от ръба ѝ, стигне ли до края.

Поетът на морето носи миди,
за да сънува бисери.
А винаги сънува бягащи жени –
жени, които бягат в сушата навътре.

Поетът на реката също си личи –
реката му извира от косите,
пъстървите са неговите птици,
брегът му е и бряг, и двор с кози.

Поетът на реката прекосява цялата река,
като я гледа дълго.
Играе си с детето на върбата,
което винаги се казва сянка.
Щом ожаднее, пие от реката
и после никога луната не изгрява.
И винаги сънува бягащи жени,
които винаги намират кораб,
с който да отплуват.

Поетът на морето
и поетът на реката
не се познават –
само се усещат.
Защото пишат за вода,
която никога не могат да опишат.

Публикувано вПОЕЗИЯ

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *