Skip to content

ПОЕТИ НА ВОДАТА

Поетът на морето си личи –
започнеш ли да го четеш, не се завръщаш,
докоснеш ли листа, полепва сол
и пръстите ти като октоподи
прелистват облаци и острови, и страници.

Поетът на морето прави кораб
от срички и от хоризонт
и знае, че Земята не е кръгла,
и пада от ръба ѝ, стигне ли до края.

Поетът на морето носи миди,
за да сънува бисери.
А винаги сънува бягащи жени –
жени, които бягат в сушата навътре.

Поетът на реката също си личи –
реката му извира от косите,
пъстървите са неговите птици,
брегът му е и бряг, и двор с кози.

Поетът на реката прекосява цялата река,
като я гледа дълго.
Играе си с детето на върбата,
което винаги се казва сянка.
Щом ожаднее, пие от реката
и после никога луната не изгрява.
И винаги сънува бягащи жени,
които винаги намират кораб,
с който да отплуват.

Поетът на морето
и поетът на реката
не се познават –
само се усещат.
Защото пишат за вода,
която никога не могат да опишат.

Share on FacebookTweet about this on TwitterEmail this to someone
Публикувано вПОЕЗИЯ

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *