Skip to content

ПОКРИТИЯТ МОСТ В ЛОВЕЧ

 

На моите скъпи приятели Юлияна и Ваня, Младен и Тодор, които живеят в Ловеч. И аз винаги съм с тях.

Ако някой ме попиташе като момче за какво служи Покритият мост в Ловеч, щях да му кажа: за да минавам по него и да си купя кебапчета в стария град.
Там имаше една кебапчийница, в която продаваха най-сладките кебапчета – варени. Не ги печаха, а ги варяха в една голяма тенджера с вода, докато станат прозрачни, небесни кебапчета. Магията на тези кебапчета беше, че ги варят с вода от Баш Бунар – най-големия извор в града. Разправяше се, че който пиел от него, се влюбвал завинаги в красотата на този край или в някоя мома. Аз хапвах кебапчетата, варени в тази вода, и се влюбих завинаги в кебапчетата. И в белите като лице на момиче кебапчийски питки, които вървяха с тях.
После като ученик в гимназията си дадох сметка, че Покритият мост извежда към парка Стратеш. Стратеш беше убежище на закътани поляни и на втория по големина зоопарк в България. Това, че зоопаркът беше втори по големина, винаги ме е ядосвало. Как пък не можеше по нещо да сме първи, освен по големина на люляците?
Стратеш приютяваше и стотици изгарящи от любов сърца. Едно такова сърце с ученическа фуражка бях аз, но другото, което беше с барета и което очаквах да ми е вярно цял живот, ме предаде с инструктора си по кормуване, с който често пресичаха Покрития мост с един учебен москвич. А това голямо синьо У (Учебен) върху покрива на москвича още ми виси като обеца на ухото по отношение на любовта.
След тази моя сърдечна катастрофа мостът пак така водеше към Стратеш, към полусенките, теменужките и черешките ранозрейки И към паметниците на българо-руската бойна слава. Под тях бяха гробищата на града.
Колко слава, колко спомени и колко паметници в този мой свиден Ловеч! Паметник до паметник. И един паметник най-висок от всички – на Левски.
В Париж, където и да погледнеш, виждаш Айфеловата кула. Тук виждаш Левски. И в миша дупка да се скриеш, виждаш Апостола. Никога не разбрах защо точно на паметника Левски е с леко подгънат крак. Сигурно са искали да внушат, че той никога не спира, че винаги върви. Ами ако по войнишки е застанал в команда „Свободно!”? Той е Апостол, но и той има право да се отпусне малко. Малко да се освободи от тази вихрушка, наречена свобода, невиждана от никого до днес.
Аз, разбира се, замръзвам, защото това е Левски и силата му е до небето. Но защо паметникът му трябваше да е до небето? Сигурно, за да не слезе никога и да не се върне вече в стария град на Ловеч. Ако случайно се върне и слезе да походи из Ловеч, гигантът трябва да мине през Покрития мост, а няма да може – много е висок паметникът. Да легне и да пълзи – абсурд! Това е Левски. Да си отреже сам главата – правил го е, но едва ли ще го направи пак. Затова Левски си седи там, където си е, и не помръдва. Чисто технически е неподвижен, защото Покритият мост е препятствие.
А сега нека малко да успокоим хората, които казват: „Ама как може така? Как може така да се говори за паметника на Левски.“
За Левски в България – пък казвам аз – никога не се говори. За Левски само се пее и рецитира.И му търсим гроба.Голямо търсене падна на тоя гроб. И го няма, и го няма. Може пък и да ни е сърдит. А когато един гроб ти е сърдит, как да го намериш?
Нека сега да внесем малко романтика. Ако бях поет на Ловеч, но там аз никога не бях признат за слуга на метафорите, щях да напиша: Покритият мост е чадър над камионите, които някога минаваха по него; Покритият мост е чадър и за рибите в Осъм, които от реката гледат слънцето и луната; Покритият мост е и ръкав от ризата на Ловеч (това се получи много добре). Покритият мост е път към уханията на люляците по хълмовете. И това става, ама е малко сладникаво. Покритият мост е и гъста боза, и любовна съдба. Е, това пък откъде дойде?
Ами дойде от там, че на моста някога наистина се продаваше най-гъстата боза и хората изкупиха конците на града, защото рекламата за нея беше: да я режеш с конец.
А любовната съдба на Покрития мост? За нея нямам думи, за нея трябва бинокъл. Силен военен бинокъл, за да се види.
С такъв бинокъл се беше снабдил художникът на кметството. Той следеше своята любима от скалите срещу моста – за колко време минава от единия до другия край на тази покрита метафора за връзките между хората. Мереше с хронометър времето на преминаването и ако любимата закъснееше с половин минута, правеше цветни скандали. Защото да закъснее с половин минута означава, че докато минава по моста, любовта му говори с други хора и не го обича. Ами ако говори с мъж? И тогава художникът на кметството, подобно на Ван Гог, посягаше на себе си, режеше вените си – съвсем лекичко, по-скоро се одраскваше и то пред „Бърза помощ”, пиеше по пет аспирина и се тровеше с гроздова ракия от Южна България.
Ех, този Покрит мост! Ех, този Кольо Фичето, дето го е построил! Ех, тези будни хора, дето го направили пак, когато изгорял.
Казах, че мостът е изгорял и възстановен отново, и се сетих, че веднъж началникът на пожарната ми каза, че мостът му прилича на голям маркуч, с който може да се угаси всичко – дори и река Осъм, ако случайно водата се запали.
Иначе аз винаги съм знаел, че Покритият мост е най-красивата част на Ловеч, че е главата и умът на града, че е душата му.
И чадър за рибите, разбира се, които много мразят да се мокрят в Осъма, когато вали дъжд.

Published inПОЕЗИЯ

Be First to Comment

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *