Skip to content

ПОСЛЕДНОТО СЕЛО

Аз умея да шушна в шушулките бобени
и да виждам в зърната обеците отронени.

Аз умея в градината с дъжда да се стичам
и да светя в кайсиите с аромат електрически.

Аз умея с картофите да се рея в подземия
и да скачам към утрото с разцъфтели растения.

Аз умея да дишам на бръшляна със устните
и да зная, че всичко това е пропуснато.

Аз умея с години да се сливам със сянката
и да бъда коремчето на политнала мрянка.

Аз умея насън да приспивам реката,
за да могат върбите да преплуват оттатък.

Колко много умения… И какво нетърпение
да съм нота от вечерното жабешко пеене,

да съм капка от мляко на козите изгубени
и конецът безкраен от пашкула на бубите.

Искам всичките работи, за които ме бива,
да цъфтят по ръцете ми с коси на коприва.

Искам шепа вода – да си плисна очите
и да гледам как далечно маршируват тревите.

Искам няколко страници с дълбоки подножия
и един скакалец върху мен. Ако може.

Share on FacebookTweet about this on TwitterEmail this to someone
Публикувано вПОЕЗИЯ

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *