Skip to content

ПОСЛЕДНОТО СЕЛО

Аз умея да шушна в шушулките бобени
и да виждам в зърната обеците отронени.

Аз умея в градината с дъжда да се стичам
и да светя в кайсиите с аромат електрически.

Аз умея с картофите да се рея в подземия
и да скачам към утрото с разцъфтели растения.

Аз умея да дишам на бръшляна със устните
и да зная, че всичко това е пропуснато.

Аз умея с години да се сливам със сянката
и да бъда коремчето на политнала мрянка.

Аз умея насън да приспивам реката,
за да могат върбите да преплуват оттатък.

Колко много умения… И какво нетърпение
да съм нота от вечерното жабешко пеене,

да съм капка от мляко на козите изгубени
и конецът безкраен от пашкула на бубите.

Искам всичките работи, за които ме бива,
да цъфтят по ръцете ми с коси на коприва.

Искам шепа вода – да си плисна очите
и да гледам как далечно маршируват тревите.

Искам няколко страници с дълбоки подножия
и един скакалец върху мен. Ако може.

Публикувано вПОЕЗИЯ

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *