Skip to content

ПОЧИВА̀ЛКИТЕ

Почивалките са чудни работи. На  тях хората като вървят, вървят, и седнат да си починат.
Почива̀лките могат да са камъни, на които да си отдъхнеш, или парче от поляна, или облак. Изобщо почива̀лките са с най-различни изображения и лица.
Мислил съм какво ли може да се кръсти с такава дума – почива̀лка. Жена – може, самодива – не е ясно, тайна – кой знае, мъка – още по-заплетено. Дума ли е като дума, та да кръстиш нещо с нея?
Но най-важното за почива̀лките е, че като се умориш и седнеш на тях, краката ти се събират близо до сърцето, приближават се до него и си казваш – колко е хубаво сърцето ти да знае как си се уморил от пътя, да се кротне за малко, да не бърза чак толкова и все да подскача нагоре.
По пътеката за Топилище – една от махалите под Гложенския манастир, имаше няколко почива̀лки. Разстоянието от селото до колибите е към три километра, ама баирът голям. Крачиш, крачиш километър и пъкне първата почива̀лка. Потта по гърба ти таман е почнала да дими, ризата ти се е слепнала с раменете и врата и ето я почива̀лката.
Тая почива̀лка е камък. Зъбат един такъв, ама като седнеш на него, и той ти се умилква, умилква.
До камъка е Ямата. Дълбока пропаст е Ямата – кратер, поне петдесет метра дълбок, с папрат, дървета и свои си растения на дъното. И със студена вода.
Почиваш си над Ямата и си мислиш – аз сега нагоре ли отивам, или надолу? Кое е по-хубавото – припекът и колибите до манастира или хладината на дъното на Ямата?
Каква почива̀лка е тая, дето ти разтяга душицата между небето и земята?
И виждаш облаците. За тях такива въпроси не съществуват, спокойна работа са те. Почиват си върху въздуха, а не са птици, лежат ту по гръб, ту по очи и са си мързеливи същества, докато не духне вятър и не им отвее почивката.
Много ми се ще да кажа, че облаците са почива̀лки на Господа, но ми се вижда несериозно баш Господ да се облегне на такива господа като облаците, дето могат да се разплачат от нищо и да изчезнат нанякъде.
Следващата почива̀лка за Топилище е под една дива круша – парче стръмна ливада е. Не, не е под кривата круша тая почива̀лка, а се е разположила точно тука, за да си разквасиш устата с някой плод, ако му е узряло времето.
На дивата круша има диви гълъби. Дивите гълъби имат черни гердани. И като седне да почива някоя жена, все си пипа гушата и си вика – малко са ми герданите на мене, трябват ми поне още два като на гривеците.
А дивите гълъби се перчат, перчат и литнат към манастира, защото много обичат, когато някоя хубава жена си пожелае още гердани за гушата. И си мислят, че като прелитат над манастира, може и да стане работата с герданите.
Третата почива̀лка е досами първите колиби на Топилище. Там пътеката влиза в нещо като тунел от дървета и преди да се гмурнеш в сянката им, потта ти трябва да попие и очите ти да се избистрят. Седиш на третата почива̀лка, а около тебе щъкат гущерчета. Едното зелено като сянка, другото кафяво, сякаш е пръст от пътеката, последното – шарено като опашката на гиздовранка, дето кряска от радост, че вече си близо до колибата.
А стигнеш ли колибата, сядаш на най-долното ѝ стъпало и седиш, седиш, докато се мръкне.
И около тебе всичко си почива.

Публикувано вПРОЗА

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *