Skip to content

ПО ПЪТЯ КЪМ ЗОГРАФ

Преди няколко години бях в Света гора атонска. Живях в Зографския манастир, видях Хилендар и Ватопед. Преминах по много пътеки в Градината на Света Богородица, както наричат Атон. Написах стихосбирка за този мой атонски живот – „Прелъст и светогорски стихотворения“.
Сега ви представям няколко разказа или разказани стихотворения, или видения, или сънища от Света гора и от Зограф.
Правя го с преклонение пред тази свята за източното православие земя.
От днес в продължение на пет дена ще публикувам по един лиричен фрагмент от моите преживявания.
„По пътя към Зограф“ е първият.

ПО ПЪТЯ КЪМ ЗОГРАФ

Чувал съм да казват, че морето те викало и те дърпало за краката и дрехите и искало да се върнеш при него, когато слезеш на брега. Освен ако морето не иска да те прати нагоре по пътя към планината.
Бялото море на Атон прави точно такива работи – бута те нагоре по пътя към Бога.
Надявах да не споменавам името божие още в началото на тези писания, но не ми се отдаде. Никога не ми се е отдавало нито да споменавам божието име, когато искам, нито да го затаявам, когато е за затаяване. Такъв си е Господ в моите уста – прави с думите каквото си иска. И най-вече прави така, че ме изненадва.
На пристанището в Атон, от което се тръгва за Зографския манастир, камъчетата са се протегнали и пръснали поне на петдесетина метра навътре по брега. Вълните не стигат до тях, а само си играят на гоненица. Сякаш камъчетата за тях са деца. Ако камъчетата са деца, а в това нямам никакво съмнение, тогава Бялото море какво е? Тяхна по-голяма сестра, майка, учителка – всичко може да е вярно. Но морето тича към камъчетата, плаши ги наужким и тъкмо да ги прегърне и дръпне към себе си – изведнъж спира.
Това спиране на морето винаги ме е учудвало. Не че няма сили морето да направи още няколко крачки – има, разбира се. Но спира изведнъж и с това показва, че е жив човек и че се залисва и си играе. И морето има нужда, като излезе от морето, да поспре малко и да се огледа пред самите камъчета.
Аз и моите приятели слязохме от кораба и тръгнахме по пътя от пристанището за Зографския манастир.
Как точно тръгнаха те, не зная, но аз първо тръгнах със стомаха си – стомахът ми се беше свил на топка и това негово свиване първо почна да върви нагоре. Направен съм от такъв материал, че виждам не толкова с очите си, а с кожата си. Когато нещо ми е много важно, го гледам с кожата си и в такива моменти температурата на тялото ми пада до трийсет и три градуса. Хората завират във важни моменти, а аз изстивам.
И тогава с кожата и стомаха си аз видях пътя за Зограф, помирисах сенките и умората на Зограф, които бяха някъде в края на пътя.
Не се опитвах да запомня какви са дърветата нагоре към манастира. Не че ги познавам добре, но ми напълниха очите големите кипариси, борове и ели, наметнати със зелени, светлозелени и тъмнозелени дрехи. И почнах да кръщавам дърветата с имена. Като открия някое красиво дърво, и го кръщавам с човешко име. Една млада тополка я кръстих Светла, но веднага се сетих, че на Атон не идват жени, и се смутих. Светла беше първата ми любов.
Друго дърво го кръстих Илиян – приятелят ми от детството. Това дърво сякаш дойде при мен и ме хвана за ръка.
После дадох име на един чинар – Светослав, момчето, което ме научи да пуша цигари. Чинарът в онзи следобед много ми приличаше на цигара, завита с бяла хартия.
Да ме пита човек за какви цигари си мислех на Света гора, ама си мислех за Светослав и за цигари. Пушило ми се е от страх и от притеснение.
Много ми се ще да бях кръстил някой гигантски дъб Паисий Хилендарски, ама къде у мене такова чувство за история, и то за История славянобългарска? Слаба е човешката душа, слаба е – бяга от духовното и нетленното и все към греховното тежи. Така е, признавам, и затова гигантския дъб по пътя за Зограф не го кръстих Паисий Хилендарски, а Йочо Дървото. Кръстих го на един мой съученик, когото биех и тормозех непрекъснато, за което дълбоко и искрено се разкайвам. Честно казано, момчето Йочо порасна голямо дърво, но това е предмет на друго изследване на човешката душа, природа и растеж. Кръстих това дърво така от срам, че съм бил лош, а сега вече исках да съм добър.
Имената на дърветата винаги са съществували – имам предвид малките им имена. Дърветата винаги са си знаели човешките имена и са говорили на човешки език. Затова никак не се учудих, когато една смокиня, навярно прабаба на моята любов Светла, се обърна към мен по име:
– Николайчо, погледни в пропастта край пътя, миличък! – Така ми каза тази евангелска смокиня, чието име няма как да не е било също Светла.
Повика ме смокинята по име и ме накара да погледна в пропастта край пътя. И аз погледнах и видях очите на Бога.
Сега вече мога спокойно, дълбоко и синьо да произнасям думата Бог и да казвам очите на Бога. Защото долу – на дъното на речното корито, във вид на сини локви трепкаха очите на Бога.
Когато бях ученик в прогимназията, ни заведоха на екскурзия до Карлуково да видим Очите на Бога в една пещера. Като погледнеш в тази пещера нагоре, и над главата и съзнанието ти, сякаш кацнали във въздуха, виждаш две очи. Виждаш две огромни дупки в свода на пещерата, пълни със слънце и светлина, и с бръчки около тях от огромни паяжини и сенки на птици.
Тогава – в тая карлуковска пещера, се уплаших, защото очите бяха каменни и празни, а сега на Атон потънах в Божиите очи, защото бяха водни и трепкаха.
Никога, ама никога не бих предположил, че Божиите очи могат и да са локви. Докато ги гледах от пътя, видях как от тях излита ехото на моя поглед, как се отразяват и размиват блещуканията на резедавите листа, как разстоянието прави очите да се смаляват или разширяват. И видях колко силно ти се иска да си пийнеш от тях.
Не издържах и слязох при светогорските Божи очи, които си бяха локви на дъното на реката.
И като слязох долу, усетих, че Бог лежи и си почива – зелен и пролетен, разцъфнал и слънчев, Бог си почиваше, легнал по гръб. А очите му се меняха – ту сини, ту зеленикави, ту светли, ту тъмни – когато някой облак прелетеше над тях, ту изпълнени с височина. И се наведох, и отпих от тях.
После от високия бряг на реката се търкулнаха камъчета – същите като камъчетата на морето– цопнаха в локвите и кръговете им бяха весели и безкрайни.
Само да не се уплашите, че тези камъчета ще почнат да глождят Божиите очи. Бог си знае работата и ако това се случи, той почва да плаче с всичките облаци на своята мъка. И реката приижда, и камъчетата изчезват от очите му.
Преди да потънеш в тунела на християнските сенки – преди да опреш във височината на Зографския манастир, има един каменен мост, обрасъл с огромен копър. И за какво му е на моста този огромен копър – сигурно за да пази сянка на мравките, които като мене отиваха в Зограф.
Зеленият и хладен тунел преди манастира е от клони на дървета, които цял живот постят. Тънки, много тънки дървета, просветнали от постене, и тънки клони, които са изплели сенчестия тунел. Това аз наричам тунела на религиозното предчувствие. Знаеш, че след една секунда ще зърнеш този каменен светец, че след секунда ще си в нозете му и предчувстваш, че няма да ти стигнат думите, за да го опишеш.
Алеко Константинов, царство му небесно, е описал Ниагарския водопад. А аз сега трябва да описвам една застинала каменна Ниагара. Трябва да опиша велик водопад, който не пада от небето, а се ражда от земята.
Няма по-красива къща на света от Зографския манастир. Къщата на Бога е това. Манастирът се е слял с хълма наоколо, станал е нещо като невиждано голяма скала, надвесен над речната долина и над Бялото море даже.
Камък, мъх, плочи, дърво, желязо, пак камъни, пак мъх и въздух, и слънце, и светлина, и север и юг, и изток и запад, и врати и прозорци, и тераси и покриви, и гълъби и врани, и гущерчета и бръшлян, и хлад и сенки, и вятър, и ветрец – това почувствах, като видях Зограф. И не го видях, а го усетих.
И когато се приближих и го пипнах с пръсти, почувствах, че е хладен и сенчест, напечен и топъл, притихнал и смирен, вглъбен и милостив. И сигурно температурата на тялото ми е станала трийсет и три градуса.
Докато пипах камъните по стената на Зографския манастир, видях как едно тънко гущерче пълзи нагоре и ми маха с ръка, и е облечено с мъничко зелено расо.
И пристъпих към входа на манастира.

*Следва продължение…

Публикувано вПРОЗА

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *