Skip to content

ПРЕДИ ГОДИНИ

Докато чаках пред кабинета на доктор Хлебарова, разбрах, че умирам. Доктор Хлебарова е кардиолог, а по коридора пред мен премина мъж с бутилка вино в джоба.
И тогава разбрах, че умирам. Какво му трябва на човек, за да умре – една доктор Хлебарова, един мъж с бутилка вино и един инфаркт.Инфаркта още не го знаех, но знаех, че ще умра.
Тогава до мен седна жена – млада, кльощава и бледа.
– Ти трябва да продължиш да пишеш стихове.– казах ѝ аз
.– Аз никога не съм писала стихове. – отговори ми тя.– Нищо. Продължавай да пишеш. И докато пишеш, не спирай да плачеш.
Нямаше никаква жена, разбира се, но аз я видях и я упътих в творчеството.
Кардиограмата ми при Хлебарова стържеше като нокът на дявол по ламарина, стържеше като ръждив пирон, като бодлива тел и като грак в гърло на гарван. Такава кардиограма направо ти реже вените, капилярите и аортата.
– Исхемична болест – имаш признаци на исхемична болест. – И докторката разгърна кардиограмата, сякаш е дърводелски метър.
– Вземай такси и в Пирогов веднага! – Това ми съобщи Хлебарова и се разпиля на трохи и трохички.
В таксито шофьорът ми разправяше, че е бил келнер и че може да познае колко бакшиш ще му даде клиентът само по обувките.
– Я да видя с какви си обувки! – И шофьорът се обърна и наведе глава. – О, ти си пътник. С тези гуменки направо си пътник.
В Пирогов ме упътиха към спешния кабинет. Ходех сам и пеша. И бях пътник.
Разминах се с мъжа, който носеше в джоба си бутилка вино – този път празна. И пак разбрах, че умирам.
После стана тихо, хората се стопиха. Нямаше никого.
Влязох в спешния кабинет и докато ме преглеждаха, никой не продума. Нямаше нито една дума, която да чуя. Нищо. Само мека, матова белота.
И отново дойде слабата и бледа жена.
– Написах стихотворение. – Чух мислите ѝ.
– Нали ти казах – притворих аз очите си.
И тя ми го прочете наум, и плачеше, докато го четеше.
И вместо стихотворение, заваля сняг.
Валеше сняг, докато бях в инванзивното.
Валеше сняг и в реанимацията.
Валеше сняг и докато един самоубиец от съседното легло пушеше на отворения прозорец.
Валеше сняг и докато една жена говореше в тъмното, че от години сади в градината си домати, а растат невени.
Валеше сняг и на сутринта, когато едни циганета се въргаляха в преспите във вътрешния двор на болницата.
Валеше сняг и докато сънувах тази несъществуваща жена.
Господ да поживи доктор Хлебарова – за професията ѝ и за трохите хляб.
Господ да поживи и мъжа с виното.
Таксиджията дано отново стане келнер и Господ да го поживи.
И Пирогов, и инвазивното, и реанимацията – Господ да ги поживи и да ги пази.
Само тази жена, дето не пишеше стихове, а заваля като сняг, я няма. Може да е била майка ми като млада – дано да е била тя. Само така няма да умра никога.
Господ да поживи и снега, който не спираше да вали.

Публикувано вПОЕЗИЯ

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *