Skip to content

ПРОЛЕТНО МОМИЧЕ

Момичето, което седи пред мен в автобуса,
едва ли има и двайсет години.
Момиче – зелено растение, като череша сладко
и светещо, и далечно като млада градина.

Момичето има коса от въглени, спрели да парят –
черна коса, пред която нощта е нищо.
За такава коса и сърца, и ножове се вадят.
И мъжете умират и се съживяват, и не могат да дишат.

Зелено растение, а пътува в автобуса пред мене.
И гаси слънцето и очите ми с тези нейни смрачавания.
С тези къдрици от тъмнина ми пълзи по лицето и вените
и аз гледам и не виждам, и не мога да стана.

Момичето има черна коса и три бели като облаци косъма –
три реки, три снежинки, три внезапно дошли отчаяния.
И тогава разбирам, че любовта винаги виси на косъм
и че няма по-дълго и по-бяло от това разстояние.

Аз съм само на косъм от нея, на косъм… И ми става студено,
и ми става зелено и болно, и горещо, и тихо.
И си мисля – любовта е узряла, Господи, дай я на мене –
дай я на моята есен и не казвай на никого.

Обещавам ти, Господи, че четвърти бял косъм няма да има.
Обещавам ти, че децата ни някога ще летят като косове.
Обещавам да ѝ купя череши и да кръстя черешите на нейното име,
обещавам ти на ръце до последната спирка само аз да я нося.

Обещавам ти, Господи, шофьорът да не спира и да не спира,
и ние да се въртим и въртим, и да обикаляме като ехо земята.
И аз да галя на кобилката зелената и слънчева грива,
и тя да ме гледа и да си тръска косата.

Share on FacebookTweet about this on TwitterEmail this to someone
Публикувано вПОЕЗИЯ

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *