Skip to content

ПУКАНКИ

         Кутиите, в които някога се продаваха пуканки, за мене бяха магически кутии. Прозрачни и големи като аквариуми, те привличаха хората, сякаш са магнит. Привличаха и моята малка влюбена милост.
         Бях влюбен в Камелия, а майка ѝ продаваше пуканки. Единствената продавачка на пуканки в града.
         Къде пукаше пуканките, не знам, но ги изнасяше в една голяма прозрачна пластмасова кутия и оттам гребеше тези вълшебства. Сипваше ги в хартиени фунии, а народът подхвърляше топлите солени снежинки във въздуха и ги ловеше с уста. Голяма забава падаше с тези пуканки по главната улица.
         Като излезеше на Камелия майка ѝ и почнеше да продава, цялата улица се белваше. Продаваше ли тя пуканки, и зимата идваше. И август месец да е, пак е зима. Цялата земя побеляваше от ефирните бели цветове.
         Майка ми също пукаше пуканки в една очукана тенджера на печката и аз бях станал голям спец в тази област. Познавах царевицата, от която стават хубави пуканки. Кехлибарени, тъмнокехлибарени, восъчни, светловосъчни или бели, зърната на пукливите мамули се познаваха и по това, че не бива да са нито много големи, нито много малки, а средни. Тогава пуканките ставаха тип-топ.
         Много се отчайвах, като си помислех, че Камелия може да усети, че аз не разбирам от пуканки, а пък я обичам. Нейната майка продава пуканки, пък аз не разбирам коя пуканка е хубава и коя не е.
         Самата моя Камелия е балерина. Ходи на танци, стои на палци и си върти, върти едното краче – Андерсенова, приказна работа.
         Разтръсква майка ми тенджерата с пуканки на печката и аз внимавам в картинката. Най-напред пукането на зърната е вяло – пук! – и чакаш няколко секунди до второто пукане. Пук-пук! – и пак чакаш. После пукането се усилва, става като картечница, капакът на тенджерата подскача, майка ми е изплезила език и натиска капака, докато стрелбата на разцъфналите царевични зърна не утихне. И пуук-пук – престрелката спира.
         – Майко, много обичам Камелия! – казвам аз.
         – Коя?
         – Камелия от нашия клас, дето майка ѝ продава пуканки.
         – Е?
         – Какво да правя?
         Майка изсипва пуканките в една тава, ръсва ги със сол и в сладката пара ме напътства прекрасно:
         – За тези глупости питай баща си!
         Питам аз баща си за тези глупости, а той се смее половин час.
         – Майка ѝ на Камелия е много хубава, знаеш ли?
         – Ама аз обичам Камелия – мънкам – за майка ѝ не знам.
         – Слушай, кажи ѝ така – и баща ми намига – Кажи ѝ: Както аз обичам теб, така татко обича майка ти.
         И се смее още половин час.
         Много голяма помощ получих тогава от родителското тяло във връзка с моята любов. Но пък ядях пуканки безкрай – ту вкъщи, ту от магическата кутия, докато започна да ми пада гласът и почти онемях. Оттогава като ям пуканки, и ми пада гласът.
         С паднал, отмалял и изчезнал глас един ден казах на моята любов:
         – Както аз обичам теб, така татко обича майка ти.
         Камелия трепна, изправи се на един крак, стори ми се, че се завъртя на пръсти и ми залепи шамар. И се разплака, и отлетя.
         Тогава заваля сняг – един от най-солените снегове, които някога съм опитвал.
         Аз ям снежинки непрекъснато. Цял живот ям снежинки – през зимата във вид на кристалчета, през пролетта във вид на акациеви цветове, после във вид на глухарчета, а през есента във вид на мънички облачета, дошли да си вземат довиждане с лятото. Непрекъснато ям снежинки.
         Разбрах веднага какъв идиот съм и тичах след нея да ѝ се извинявам и все повече затъвах в снега, докато потънах до гуша.
         Имало е за какво да потъна в преспите. На другия ден братът на Камелия се обеси в мазето на тяхната кооперация. Беше по-голям от нас, имал психически проблеми, за които не се говореше, и се обеси с тел.
         Тогава кутията с белите пуканки се счупи. Разпръсна се тази вълшебна кутия и снежинките почнаха да валят от долу нагоре и затрупаха и света, и небето чак.
         Когато видях Камелия след десетина дена, тя беше облечена в черно и майка ѝ също. Как става така, Господи, че само за миг нещо, което е бяло и ефирно, се превръща в тъмно и тежко?
         Майка ѝ ме спря и ме хвана за ръката:
         –Кажи на баща си, че това, дето те е научил, не е смешно, никак не е смешно…
         Не можех да помръдна, нито знаех къде съм, нито кой съм.
         Миг преди да се разделим, моята Камелия, моята единствена, нежна и съсипана Камелия прошушна:
         – Аз нищо не съм казвала на майка. Казала ѝ е една пуканка…

Публикувано вПРОЗА

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *