Skip to content

ПЪДПЪДЪЧЕ ЯЙЦЕ

            Леля ми Йовка си беше направо пъдпъдъче яйце. Лицето ѝ – малко и накапано с кафяви точици, съвсем приличаше на пъдпъдъче яйце. Ако го сложеше някой в паничка с памук, можеше да служи за украшение.
            Ожени се тя за чичо Вътко – ветеринарен лекар, първи братовчед на баща ми.
            Чичо ми Вътко беше толкова хубав, че за него се биеха една драматична актриса от Добрич и една унгарка – жителка на Будапеща, но той взе пъдпъдъчето яйце. Сигурно се е решил на тази стъпка заради това, че Йовка живееше на квартира в една къща – на втория етаж. За да достигнеш заветната моминска стая, трябваше да се качваш по външна дървена стълба. Колко сложно и романтично изкачване!
            И когато веднъж най-горното стъпало не издържало и се счупило под чичовия крак, той не можел повече да се колебае и с навехнат глезен поискал ръката на Йовка.
            А може и да я е обичал и да не се е оженил за нея само от болка в глезена.
            Тя беше докторка в туберкулозното отделение в града и по цял ден гледаше на рентген. Седеше с едни червени очила и гледаше болни и кандидат-болни на рентген. Рентгенът притискаше болните толкова силно по гърдите, че можеше да ги сплеска, но нямаше друг начин да се направят надеждни снимки.
            Веднъж се примолих да ме погледне и мене на рентгена и тя отстъпи. Като видях снимката, помислих, че на нея са ребра на агне, уплаших се и едва попитах:
            – Болен ли съм?
            – Болен си! – Каза ми пъдпъдъчето яйце. – Болен си от бяс.
            И аз завинаги я отписах като леля.
            Не я отписах съвсем, но вече си имах една снимка на агнешки ребра на ум.
            – Чичо, ти защо я взе? – Измънках един път.
            – Кое?
            – Леля.
            – Ааа, леля ти… защото ми викаше котка.
            – Ама ти си ветеринарен доктор, не си котка.
            – Така е, но като ти каже една жена котка, и се жениш за нея.
            Чичо ми Вътко имаше страшно чувство за хумор.
            Веднъж ме качи на москвича с цвят на слонова кост и излязохме извън града. Беше лято и миришеше на жега. Чакахме десетина минути и откъм  люцерните се чу подсвирване:
            – Пъд-пъдък! Пъд-пъдък!
            После – нищо. После пак – пъд-пъдък, пъд-пъдък.
            – Това какво е? – Прошепнах.
            – Пъдпъдък, не си ли чувал?
            – Не съм. Мислех, че пъдпъдъците говорят.
            – Как да говорят, като са птици?
            И ние с чичо Вътко тръгнахме през люцерната към пъдпъдъка. Вървяхме поне пет минути или час и срещнахме една драматична актриса от Добрич. После срещнахме унгарка, жителка на Будапеща, накрая открихме едно пъдпъдъче яйце. Насред люцерната, положено върху сламчици, светеше малко, накапано с точици яйце.
            – Къде е пъдпъдъчката? – Попитах.
            – Изчезнала е. – Каза чичо Вътко и взе яйцето, както си беше със сламчиците.
            На връщане към колата слънцето напече толкова силно, че ме залепи за земята като рентген. Легнах и не можех да мръдна.
            – Какво ти е, да не си болен? – Попита чичо.
            – Не съм болен, бесен съм. А леля Йовка я няма да ме прегледа.
            Докато се връщахме към града, чичо мълчеше и аз усетих, че докторката също пътува с нас в колата. Пътува във вид на пъдпъдъче яйце. Знаех, но си мълчах, защото яйцето можеше да се счупи.
            После всичко се случи така: Доктор Йовка Палагачева отлетя с един доктор по упойките и двамата кацнаха чак в Пловдив. Вътко Наков – ветеринарният лекар, остана в града – да лекува болни сърца на лъвове и птици. В града ни има голям зоопарк и тази работа с лекуването на лъвове и птици е в реда на нещата.
            Аз ходих един-два пъти до рентгена, но само наблюдавах отстрани как един след друг излизат мъже и жени и по изражението на лицата им се мъчех да отгатна дали и на техните снимки има агнешки ребра или нещо, за което ме беше страх и да си помисля.
            После много се чудех защо тя избяга от чичо. Първото нещо, което се сещах, е че се е излюпила от яйцето и е излетяла. С такова лице на пъдпъдъче яйце какво друго да ѝ дойде на ум?
            Второто беше, че ѝ е омръзнало да прави рентгенови снимки в тъмна стая и е решила да подиша чист въздух.
            Допусках и че се е влюбила в доктора по упойките, защото кой не обича да е упоен и да спи, докато други хора се грижат за него?
            Казвах си и че жена, която се казва Йовка Палагачева, няма как да живее с мъж на име Вътко Наков, докато накрая ми светна – стълбата, стълбата към нейната моминска квартира беше виновна. Нали на нея чичо си навехна глезена, преди да се оженят? Ама разбира се, съвестта ѝ е проговорила и тя не е могла да живее повече с тази вина за навехнатия глезен.
            А може и да е било нещо съвсем друго – жените са потайни като пъдпъдъци – чуваш ги как пеят, а тях вече ги няма.

Публикувано вПРОЗА

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *