Skip to content

ПЪЛНО БЛАЖЕНСТВО

            Тази жена винаги ми е миришела на София. Не че съм знаел от Гложене как мирише София, но леля Русанка беше с мирис на нещо далечно.
            Само Фото Захариев, царство му небесно, можеше да каже колко хубава беше тази гложенска снаха. Лично той, великият художник фотограф на Витската долина, я беше снимал стотици пъти. Като си дойдеше от София, и Фотото почваше да я снима – отпред, встрани, с развети коси и с букли, с кърпа и без кърпа.
            Тъкмо да кажа – и без нищо, но се спирам, защото за такива снимки се носеха приказки, но никой не ги беше виждал.
            Леля Русанка беше от Голяма Брестница и се беше оженила в селого ни за известен лекар, а после се преместиха в София.
            През едно лято я видях да се къпе в реката. Не да се къпе като другите жени – с ператен сапун и леген, а като жена, която се радва на водата.
            Влезе с тънката си басмяна рокля и клекна насред бързея. Клекна и замря. Нито мърдаше, нито дишаше. Бързеят обливаше тялото ѝ отгоре, проникваше в нея отдолу и отстрани. И тя се превърна в малък бент, от който водата скачаше и си играеше. Леля Русанка стоя така поне десет минути и когато се изправи, беше по-красива и от реката. Беше толкова чиста, че през нея се виждаха и върбите отсреща, и пътеката, която се качваше към манастира.
            Страшно ме е яд, че тогава го нямаше Фото Захариев да я снима, както свети и капе. Сигурен съм, че щеше да е снимката на живота му.
            Докторът и леля Русанка ни бяха комшии и когато си дойдеха в Гложене, аз се залепвах у тях. Седях ѝ до краката и слушах как пеят крепнайлоновите ѝ чорапи. Уж седеше тази богиня от София, уж не помръдваше, а чорапите ѝ пееха. Какво имаше в тези нейни чорапи, не знам – жички ли, струни ли, но пееха.
            Сега си мисля, че са скърцали, но за момчешките ми премалели уши са били музика.
            – Знаеш ли какво е Витоша? – Попита ме веднъж леля Русанка.
            – Планина до София. – отговорих.
            – Браво! Само че освен планина е и пълно блаженство.
            И ми разказа за Витоша такива неща, от които ми се издуха и гърдите, и панталоните.
            –Ходим ние с един мъж златар на Витоша и като се находим по поляните – лягаме. И пълно блаженство.
            – Какво е пълно блаженство?
            – Хем да си на планината, хем да си на небето.
            И леля Русанка ми разказа с думи прости, че не обича доктора, а с този златар ходят на Витоша и правят пълно блаженство.
            – И аз ходя по Балкана, – измънках, – ама не съм правил пълно блаженство.
            – Ще, ще, само да завали сняг…
            И снегът заваля, натрупа сняг до пояс и аз я попитах:
            – Какво става с блаженството?
            Тя ме заведе на двора и ме зарина в снега. Овъргаля ме от врата до петите и като видя, че целият съм побелял, ме прегърна:
            – Точно така беше побелял и моята първа любов. Сняг, сняг, а ние правим любов в снега и димим, димим…
            –Ами пълното блаженство със златаря?
            – Със златаря е друго. А първата ми любов беше ученик. Ти в кой клас си?
            – В шести. – отговорих.
            – Ще трябва да почакаш. Този сняг още не е твоя, има време. – И пак ме бутна в снега.

Публикувано вПРОЗА

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *