Skip to content

ПЪТЯТ

Всяка събота някъде към два часа следобед тръгвахме с колата за село. Тогава се работеше до един часа в събота и в два вече бяхме в колата. Майка винаги се мотаеше- празни буркани, манджи, връхни дрехи, лекарства за комшиите, някое одеало или китеник за пране. Едва издържах, а татко се напомпваше като вътрешна гума, ръцете му се изпотяваха, изпотяваха се и челото и косата му и заприличваше на облак, седнал да кара кола.
Преди път е така – пътят сякаш е човек, който иска да ти каже, че сте братовчеди, и няма търпение да се видите.
Този път – братовчеда, който ние изминавахме всяка събота от Ловеч до село Гложене, аз го знаех наизуст като стихотворение.
Докато изпълзявахме от града, беше голяма мъка. Завои, теснотии – прилошаваше ми. Ладата ни – колата ни беше лада, си събуваше, дето се вика, обувките по тия стръмнини и серпентини, пъшкаше, но пък навсякъде около пътя имаше люляци – зелени и лилави баири с люляци и после равно.
Имената на селцата в нашия край винаги са ме умилявали.
Изворче – така се казваше първото селце по пътя. И сякаш край ушите ми прошумоляваха и сянка, и водица. Изворче – как да не ти е роднина това селце.
После – Соколово. Нашата фамилия е Соколови и затова всички много се надувахме, като видехме табелата. Изпълвахме се със самоуважение. Умилявахме се и баща ми казваше винаги едно и също:
– Тука има много соколи.
И веднага някое соколче почваше да трепери над прозореца на колата. Много треперят тези соколчета – студено ли им е или са големи пеперуди?
Край село Микре имаше язовир, а след него – блата. Край блатата бяха дърветата с подскачащия сняг. Много големи дървета със сняг, който подскача върху тях. Не беше сняг, а чапли – стотици чапли висяха по дърветата и премигваха от белота.
Майка ми се оглеждаше в огледалото на колата и точно тогава си намираше по някой нов бял косъм.
– Я, още един! – И се опитваше да го отскубне. – И тука още един бял косъм…
От Микре до село Сопот пътят е прав и лесен, само че не се свършва. Преминавахме го за десетина минути, но ни се струваше без край. Спирали сме, гледали сме – и нивите, и дърветата, и асфалта, и камъните и сме се чудили защо не се свършва този път. Сигурно Господ го е сложил тук, за да се знае, че пътищата са най-дългото нещо на света и понякога правите и уж лесни пътища отвеждат другаде. Как пък нито веднъж не видяхме по тоя път човек или крава, или магаре, или жирав, или лъв, или кит? Нищо – само свиване, свиване и от време на време по някое облаче върху антената на колата.
Помашките села, които идваха по-нататък по пътя за Гложене, винаги бяха разцъфнал панаир – глъчки, цветове, гърлен говор, щъкане, шалвари, кърпи и красиви до небето жени.
Баща ми спираше ладата да се поразтъпчем, но най-вече да се услади как му се радват хората. Беше полицейски началник, но хората го обичаха. И моментално го притискаха до колата. Говореха му непрекъснато, шушнеха му, молеха го за помощ, бутаха в ръцете на мама ракия, ябълки, сирене или мед. Обичаха го, но може и да са се страхували от него – кой знае.
Докато баща ми се къпеше във всенародната любов, аз влизах в книжарницата на това помашко село. Не беше книжарница, а пещера – хладна, тайнствена и дълга. Пещера със съкровища. От тази пещера аз излизах натоварен с такива скъпоценности като „Спасителят в ръжта“ на Селинджър, „Пентименто“ на Лилиан Хелман, „Отец Сергий“ на Толстой, „Котка в дъжда“ на Хемингуей, стиховете на Емили Дикинсън. Тези стихове на Емили Дикинсън смалиха целия свят и го оставиха в очите ми.
Преди да тръгнем по долината на река Вит нагоре към Балкана, минавахме през Боаза. Боазът е място, където се вливат реки. Аз никога не видях как се вливат двете реки там, но виждах как се вливат ветровете. Виждах тополите, чиито зелени върхове се мятаха и се сливаха със синия въздух. Виждах вятъра и водата във въздуха.
– Дойдохме си в България – казваше баща ми и ладата си разкършваше, така да се каже, гръбнака по пътя за Гложене.
Баирите от черен мрамор и глогът върху тях, отвесните ливади, ябълковите бахчи, манастирът, реката – всичко ми се сливаше и почваше да мирише на нашия двор.
Пристигахме. Вратницата се разсмиваше от радост, отваряше си устата и въздъхваше:
– Добре сте ми дошли!
Майка ми стоваряше багажа поне два часа или два живота, а баща ми отваряше докрай всички врати на колата – е така, да влезе вятър.
И аз заспивах. Както седях на задната седалка, се свивах и заспивах. От радост, че сме си дошли в къщата, и от умора, че съм пътувал толкова дълго в Космоса.
Докато спях, не сънувах нищо. Само чувах как нашите нещо си приказват и как мирише на здравец.
Сигурно и в Космоса е така – когато си дойдеш вкъщи, чуваш как вашите си говорят и как мирише на здравец

Публикувано вПРОЗА

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *