Skip to content

РИСУНКИ В ТЪМНОТО

Вече писах, че като ученик не спах няколко години. Наистина не заспивах. И това бяха едни от най-отнесените години в живота ми. Кръстих написаното за тази безсъница „Възглавница върху главата“ и който иска, може да го прочете.
Сега се сещам за още някои шантави неща от тогавашното ми неспане. Въобразил си бях, че през нощта някой може да ме убие. Представях си как убиецът се изкачва по външната стълба на къщата, как застава пред вратата на моята стая и насочва към мен пистолет.
– От това не мога да спя. Страх ме е, че ще ме убият – си мислех тогава и започнах да изчислявам дали това е възможно геометрически. Измерих ъгъла от външната врата до леглото ми, мислех откъде може да мине куршумът и къде може евентуално да рекушира и установих, че убиването ми е възможно. Преместих леглото в другия край на стаята, където за да ме намери куршумът, буквално трябваше да се движи на зиг-заг. Дори споменах нещо на нашите за тапициране на вратата, защото ми е много шумно.
Преместването на леглото не помогна, а това с тапицирането си остана мираж.
Вцепенявах се и от мисълта, че по стената нагоре ще пропълзи змия. Ходех до прозореца и мислех как може да стане това. На прозореца с пирони беше закована тънка мрежа за мухи, но аз пипах в основата на мрежата и търсех пролуки, през които змията можеше да влезе. Пролуки нямаше, но аз треперех.
После започнах да се завивам презглава с юргана. Надявах се в топлия мрак под завивката да се успокоя и да се унеса.
Но дойдоха мъките с мърдането. Страх ме беше да си покажа пръстите на краката, защото някой може да ме ощипе изпод леглото. Ако си покажех ръката, се боях, че ще ми я издърпат. Отвивах си главата за миг, изтръпвах и пак се завивах. Задушавах се и щях да се пръсна. И това мое юрганско убежище се провали. Все пак имаше нещо хубаво в цялато работа с юргана, защото оттогава знам, че няма нищо по-меко и фино от копринен златистожълт юрган на ромбове. Но красив юрган е едно, а спане – друго.
Тогава измислих нещо невиждано, с което се гордея и досега. Нещо, което можеше да ме изстреля във върховете на изобразителното изкуство, ако не беше изкълченият крак на майка ми.
Сетих се, че трябва да рисувам по тавана, както си лежа в леглото. Да рисувам в тъмното. Сигурен бях, че от много рисуване ще ми се доспи.
Представях си, че пръстите ми са дълги моливи, с които стигам тавана –
дори известно време спрях да си режа ноктите, за да са като графит на молив. И с тия пръсти, дълги като моливи до тавана, започнах да рисувам образи, които виждах. Наистина виждах образи по тавана.
Най-често виждах бял заек с перка на челото. Как се рисува бял заек с черен молив посред нощ, само аз си знам. Но рисувах. И не един, а десетки зайци, които бягаха по стената, криеха се и накрая с въртящите си перки отлитаха.
Тази работа с нарисуваните зайци сигурно стана, защото нашите бяха развъдили питомни зайци и целият ни двор беше пълен с бели ангорци с червени очи. И със заешки дупки беше пълен целият двор, но аз тогава не знаех какво означава заешка дупка.
След рисунките на дългоухите дойде образът на Христо Ботев. Защо точно на Христо Ботев – не знам. От всичко в този портрет най-много ме измъчваше брадата на войводата. Протягах си пръстите към тавана и в тъмното рисувах косъм по косъм, косъм до косъм, докато тази брада не станеше като борова гора и като катран, което в мрака не е толкова трудно.
Сигурно има и някаква връзка с поезията, че ми се привиждаше точно Ботев, но тогава не ми е минавало през ум за това нещо – просто рисувах.
Докато един ден покрай нашия двор мина циганска каруца, на която беше изографисана Ботевата чета на козлодуйския бряг, и аз спрях да рисувам гения.

После рисувах черупки на охлюви, радвах се на техните извивки и спирали.
Дълго време рисувах и една лисица, но се сетих, че бълхите, които хващах в леглото, може и да са от опашката ѝ.
Дори един път нарисувах мъничката сестра на моя приятел като дива ягода. Това беше най-хубавата ми рисунка – малко момиченце като дива ягода. И след като и тогава не заспах, напуснах рисуването.

Дойде Великден и майка ми каза, че ще варосва стаята. Някога по къщите се варосваше за големите празници. Взе една стълба, баданарка и кофа вар и замаза всичките ми образи и видения – зайци, поети, охлюви, лисици, ягоди… Замаза ми цялата галерия. Стаята стана като наръсена с брашно и светна.
И точно в този ден стълбата хлътна, майка ми полетя и си изкълчи крака.
И това беше краят на моята кариера като рисувач. Безсънието ми обаче си продължи.

Share on FacebookTweet about this on TwitterEmail this to someone
Публикувано вПОЕЗИЯ

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *