Skip to content

РОЛЕТКА

Моят дядо беше дърводелец. Работеше в мебелната фабрика на селото и като се пенсионира, изведнъж взе да гледа крава. Дърводелецът си гледаше крава.
Едва ли е бил най-добрият майстор на света, но вкъщи всички мебели ги беше правил той. И маси, и столове, и легла, и всичко.
Като се замисля в каква последователност мога да изброя ценностите в живота му, ето какво ми идва наум – дървен материал от парен бук, чамови дъски, ракия, мебели, следобед сън и след пенсионирането – крава.
Взе си крава, си мисля аз, защото така по цял ден ковеше летви и дъски и непрекъснато дооправяше обора ѝ. А и защото много обичаше сирене. Умираше за прясно сирене и домати и през лятото това беше цялото му ядене. Сипваше в доматите много олио, режеше си поне половин кило сирене и топеше хляба в сока от домати и олио. Сиренето трептеше в чинията му – прясно, безсолно и премаляло. Дядо така го обичаше – без грам сол и с дъх на снощно мляко.
Изпиваше по едно лимонадено шише ракия на обед и по едно лимонадено шише ракия вечер.
Тези стари лимонадени шишета бяха знаменити – дебели и солидни – истинки лупи, те вдъхваха доверие и човек с удоволствие допираше и устните, и умората си до тях. Отваряха се с натискане на палец върху телена скоба. Прищракваше скобата и шишето въздъхваше с отворено гърло. Керамичната запушалка и гумичката около нея увисваха встрани като брошка.
Като напълнеше шишето с ракия, дядо го вдигаше към слънцето и гледаше през стъклото с едно око. Лъчите се гмурваха в сливовата и я правеха още по-жълта и бляскава.
– Като восък е пущината! – Примляскваше старецът и отместваше шишето от небето.
Разглеждаше така през шишето и котарака върху дървата, и вишната в края на двора, и обора на кравата и се хилеше, хилеше, защото след малко ракията щеше да го омагьоса и той щеше да ги вижда много различни.
Слагаше лимонаденото шише в задния джоб на дочените си гащи, попипваше го и казваше:
– Пищовът е тука, пищовъът!
Тази ракия му занасяше главата в други светове – при звездния талаш, при райските мебели и при небесните крави, които ден след ден минаваха над главите ни във вид на облаци.
После спеше по два часа следобеден сън, за през нощта – нямам сведения кога и как е спал.
Купуваше за кравата по два черни хляба, нарязваше ги в една дървена крина и вечер, като си дойдеше кравата от полето, я хранеше с хляб. Режеше хляба с дърводелските си ръце – напукани, заоблени и с един отрязан пръст на дясната ръка.
Помня как кравата първо тръбеше отдалече с издутия си корем, че си идва, как сумтеше с черната си влажна муцуна и как олизваше с дългия си език хляба в крината.
– Много хляб ѝ режеш – казваха му.
– Без хляб няма мляко – отвръщаше дядо. – Само трева не може.
После доеше кравата със същите дърводелски ръце и на мен ми се струваше, че не дои вимето ѝ, а полира райско дърво.
Тази наша крава винаги ми е приличала на облак – на бял облак, който ни идва на гости. И на платноходка ми е приличала с издутия си корем. Мислил съм си вечер, като я видя да пристига и да си поклаща главата и ушите, че е платноходка, ама плантоходките не произвеждат сирене. И къде платноходки по горите в нашия Балкан?
След тази разбъркана картина в главата ми се завъртат сутрини, в които той кашля от тютюна, следобеди, в които хърка по два часа и мърда пръсти през скъсания си вълнен чорап, и вечери, в които дои кравата, и думи, думи и лафове. Обичаше, когато съм до него, да седя и да не се движа. Казваше ми на турски „Oturum” – „сядай и кротувай!”, и се смееше.
И почваше да ми говори за умирачката:
– Момче-е-е, ще се лежи под салкъмите, ще се опъват крачолите, ще се опъват жилите, ще се ритне котлето.
Това със салкъмите и умирачката направо ми засядаше на гърлото, пареше ми и ме давеше. Гробището на селото беше пълно със салкъми и ние, децата, ядяхме техните бели цветове, сякаш са снежинки. Ядяхме снежинките на цветовете и бяхме като гладни ангелчета.
Изглежда умирането вече е било в акъла на дядо, защото веднъж, като гледаше стената на къщата откъм пътя, каза:
– Ама па стена за некролог.
Тогава негов приятел му донесе от железарския магазин в Тетевен ролетка.
Тези железарски магазини бяха пълни с миризми на гума и на мушама, на цинкови кофи и разбъркани пирони, на хартиени пликове, на грес, на дръжки на тесли и чукове, на метли и на бъркотия. И бяха пълни с магии и с ролетки. Ролетките бяха новост, модерни бяха и дърводелците се сдобиваха с тях лека-полека.
И дядо си имаше вече ролетка. В малката му дървена работилничка в задния двор на къщата, където той главно общуваше с лимонаденото шише и сливовата ракия, имаше всякакъв вид паяжини и всякакъв вид дърводелски инструменти.
И досега си мисля, че сред дърводелските инструменти паяжините са другото главно нещо в тези малки работилнички. Напоени от влагата и дървените прашинки, паяжините са с различни цветове в зависимост от това, къде са отседнали. В ъглите са тъмносини и хладни, под тезгяха са бели и бронзови, а зад вратата – сиви и вятърничави. Като ги погледнеш, имаш чувство, че са парцалчета плат, с които работилничката си кърпеше ризата. Толкова живи и истински са ми изглеждали, че и досега съм сигурен – тези паяжини са си приказвали с дядо, докато си пиеше ракията или дялкаше нещо. Приказвали са си с него и са го оплитали, оплитали. Но пък от друга страна – какво може да каже една паяжина на един дърводелец? Нищо, освен да му се закачи я по носа, я по косата…
В дърводелничката на дядо аз най обичах един жълт, сгъваем метър.
Вземах метъра, сгъвах го и го разгъвах по сто пъти. Правех си с него всякакви фигури – голям жълт смок, магаре и каруца, стълба и щъркел. Щъркелът ми беше любим. И човеци, които си сгъват и разгъват ръцете. Правех си и далечина, и височина. И мухите гонех с него. Играех си.
Веднъж дядо взе новата си придобивка. Гледаше я, опипваше я, почукваше я с нокът и започна да я развива. Развива я и я пуска. Развива я и я пуска. И щрак – ролетката се затвори. После дядо я издърпа пак и ме попита:
– Колко показват сантиметрите на ролетката?
– Осемдесет – видях аз.
– Добре. А аз на колко години съм?
– Не знам точно.
– На седемдесет съм.
– Е, и?
– Е, е? Я виж колко живот ми остава? – И сви ролетката на десет сантиметра. – Човек – завърши дядо – най-много живее до осемдесет. Значи ми остават още десет години. Я виж колко са малко тези десет сантиметра!
И ролетката направи едно последно „щрак” и сантиметрите, и годините, и всичко изчезна. И се върна ролетката в кожата си като змия. Боже, все едно ми се нави сърцето. Уплаши ми се сърцето от тия десет сантиметра.
Вкъщи нямахме много книги, но в един неголям шкаф се крепяха една друга двайсетина книжни същества. Един или два пъти съм виждал дядо да гледа нещо в шкафа и да се мотае около него. И само толкова. Та между тези книги, не знам откъде, беше долетяла и Библията – с черни кожени корици и златен надпис. Ако напиша, че я разгръщахме всяка вечер, ще излъжа, а това не е хубаво да се прави пред Библия, даже пред спомен за Библия.
Когато години по-късно я отворих, видях, че накрая има оставени празни бели листове, в които е трябвало да се вписват важни за фамилията дати, събития, имена и случки. Нещо като семейна хроника.
И там – в тази наша самотна Библия, с разкрачения почерк на дядо и с дърводелски молив на първия бял лист беше написано само това: „Дърводелец съм. Пенсионирах се. Купих крава. Ще живея още…” – И там дядо беше драснал една черта, дълга няколко сантиметра.
Мен не ме беше споменал, но вече ме беше завъртял на ролетката. Кравата обаче я споменаваше. Сигурно защото много обичаше сирене.
Share on FacebookTweet about this on TwitterEmail this to someone
Публикувано вПОЕЗИЯ

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *