Skip to content

РОЛЕТКА

Моят дядо беше дърводелец. Работеше в мебелната фабрика на селото и като се пенсионира, изведнъж взе да гледа крава. Дърводелецът си гледаше крава.
Едва ли е бил най-добрият майстор на света, но вкъщи всички мебели ги беше правил той. И маси, и столове, и легла, и всичко.
Като се замисля в каква последователност мога да изброя ценностите в живота му, ето какво ми идва наум – дървен материал от парен бук, чамови дъски, ракия, мебели, следобед сън и след пенсионирането – крава.
Взе си крава, си мисля аз, защото така по цял ден ковеше летви и дъски и непрекъснато дооправяше обора ѝ. А и защото много обичаше сирене. Умираше за прясно сирене и домати и през лятото това беше цялото му ядене. Сипваше в доматите много олио, режеше си поне половин кило сирене и топеше хляба в сока от домати и олио. Сиренето трептеше в чинията му – прясно, безсолно и премаляло. Дядо така го обичаше – без грам сол и с дъх на снощно мляко.
Изпиваше по едно лимонадено шише ракия на обед и по едно лимонадено шише ракия вечер.
Тези стари лимонадени шишета бяха знаменити – дебели и солидни – истинки лупи, те вдъхваха доверие и човек с удоволствие допираше и устните, и умората си до тях. Отваряха се с натискане на палец върху телена скоба. Прищракваше скобата и шишето въздъхваше с отворено гърло. Керамичната запушалка и гумичката около нея увисваха встрани като брошка.
Като напълнеше шишето с ракия, дядо го вдигаше към слънцето и гледаше през стъклото с едно око. Лъчите се гмурваха в сливовата и я правеха още по-жълта и бляскава.
– Като восък е пущината! – Примляскваше старецът и отместваше шишето от небето.
Разглеждаше така през шишето и котарака върху дървата, и вишната в края на двора, и обора на кравата и се хилеше, хилеше, защото след малко ракията щеше да го омагьоса и той щеше да ги вижда много различни.
Слагаше лимонаденото шише в задния джоб на дочените си гащи, попипваше го и казваше:
– Пищовът е тука, пищовъът!
Тази ракия му занасяше главата в други светове – при звездния талаш, при райските мебели и при небесните крави, които ден след ден минаваха над главите ни във вид на облаци.
После спеше по два часа следобеден сън, за през нощта – нямам сведения кога и как е спал.
Купуваше за кравата по два черни хляба, нарязваше ги в една дървена крина и вечер, като си дойдеше кравата от полето, я хранеше с хляб. Режеше хляба с дърводелските си ръце – напукани, заоблени и с един отрязан пръст на дясната ръка.
Помня как кравата първо тръбеше отдалече с издутия си корем, че си идва, как сумтеше с черната си влажна муцуна и как олизваше с дългия си език хляба в крината.
– Много хляб ѝ режеш – казваха му.
– Без хляб няма мляко – отвръщаше дядо. – Само трева не може.
После доеше кравата със същите дърводелски ръце и на мен ми се струваше, че не дои вимето ѝ, а полира райско дърво.
Тази наша крава винаги ми е приличала на облак – на бял облак, който ни идва на гости. И на платноходка ми е приличала с издутия си корем. Мислил съм си вечер, като я видя да пристига и да си поклаща главата и ушите, че е платноходка, ама плантоходките не произвеждат сирене. И къде платноходки по горите в нашия Балкан?
След тази разбъркана картина в главата ми се завъртат сутрини, в които той кашля от тютюна, следобеди, в които хърка по два часа и мърда пръсти през скъсания си вълнен чорап, и вечери, в които дои кравата, и думи, думи и лафове. Обичаше, когато съм до него, да седя и да не се движа. Казваше ми на турски „Oturum” – „сядай и кротувай!”, и се смееше.
И почваше да ми говори за умирачката:
– Момче-е-е, ще се лежи под салкъмите, ще се опъват крачолите, ще се опъват жилите, ще се ритне котлето.
Това със салкъмите и умирачката направо ми засядаше на гърлото, пареше ми и ме давеше. Гробището на селото беше пълно със салкъми и ние, децата, ядяхме техните бели цветове, сякаш са снежинки. Ядяхме снежинките на цветовете и бяхме като гладни ангелчета.
Изглежда умирането вече е било в акъла на дядо, защото веднъж, като гледаше стената на къщата откъм пътя, каза:
– Ама па стена за некролог.
Тогава негов приятел му донесе от железарския магазин в Тетевен ролетка.
Тези железарски магазини бяха пълни с миризми на гума и на мушама, на цинкови кофи и разбъркани пирони, на хартиени пликове, на грес, на дръжки на тесли и чукове, на метли и на бъркотия. И бяха пълни с магии и с ролетки. Ролетките бяха новост, модерни бяха и дърводелците се сдобиваха с тях лека-полека.
И дядо си имаше вече ролетка. В малката му дървена работилничка в задния двор на къщата, където той главно общуваше с лимонаденото шише и сливовата ракия, имаше всякакъв вид паяжини и всякакъв вид дърводелски инструменти.
И досега си мисля, че сред дърводелските инструменти паяжините са другото главно нещо в тези малки работилнички. Напоени от влагата и дървените прашинки, паяжините са с различни цветове в зависимост от това, къде са отседнали. В ъглите са тъмносини и хладни, под тезгяха са бели и бронзови, а зад вратата – сиви и вятърничави. Като ги погледнеш, имаш чувство, че са парцалчета плат, с които работилничката си кърпеше ризата. Толкова живи и истински са ми изглеждали, че и досега съм сигурен – тези паяжини са си приказвали с дядо, докато си пиеше ракията или дялкаше нещо. Приказвали са си с него и са го оплитали, оплитали. Но пък от друга страна – какво може да каже една паяжина на един дърводелец? Нищо, освен да му се закачи я по носа, я по косата…
В дърводелничката на дядо аз най обичах един жълт, сгъваем метър.
Вземах метъра, сгъвах го и го разгъвах по сто пъти. Правех си с него всякакви фигури – голям жълт смок, магаре и каруца, стълба и щъркел. Щъркелът ми беше любим. И човеци, които си сгъват и разгъват ръцете. Правех си и далечина, и височина. И мухите гонех с него. Играех си.
Веднъж дядо взе новата си придобивка. Гледаше я, опипваше я, почукваше я с нокът и започна да я развива. Развива я и я пуска. Развива я и я пуска. И щрак – ролетката се затвори. После дядо я издърпа пак и ме попита:
– Колко показват сантиметрите на ролетката?
– Осемдесет – видях аз.
– Добре. А аз на колко години съм?
– Не знам точно.
– На седемдесет съм.
– Е, и?
– Е, е? Я виж колко живот ми остава? – И сви ролетката на десет сантиметра. – Човек – завърши дядо – най-много живее до осемдесет. Значи ми остават още десет години. Я виж колко са малко тези десет сантиметра!
И ролетката направи едно последно „щрак” и сантиметрите, и годините, и всичко изчезна. И се върна ролетката в кожата си като змия. Боже, все едно ми се нави сърцето. Уплаши ми се сърцето от тия десет сантиметра.
Вкъщи нямахме много книги, но в един неголям шкаф се крепяха една друга двайсетина книжни същества. Един или два пъти съм виждал дядо да гледа нещо в шкафа и да се мотае около него. И само толкова. Та между тези книги, не знам откъде, беше долетяла и Библията – с черни кожени корици и златен надпис. Ако напиша, че я разгръщахме всяка вечер, ще излъжа, а това не е хубаво да се прави пред Библия, даже пред спомен за Библия.
Когато години по-късно я отворих, видях, че накрая има оставени празни бели листове, в които е трябвало да се вписват важни за фамилията дати, събития, имена и случки. Нещо като семейна хроника.
И там – в тази наша самотна Библия, с разкрачения почерк на дядо и с дърводелски молив на първия бял лист беше написано само това: „Дърводелец съм. Пенсионирах се. Купих крава. Ще живея още…” – И там дядо беше драснал една черта, дълга няколко сантиметра.
Мен не ме беше споменал, но вече ме беше завъртял на ролетката. Кравата обаче я споменаваше. Сигурно защото много обичаше сирене.
Публикувано вПОЕЗИЯ

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *