Skip to content

СЕЗОНИ

Някога край пътя виждах яребици и виждах сърни,
дори веднъж една яребица ми се поклони,
а една сърна ми помаха.
Някога край пътя растяха жита и в житата растяха жени,
и облаци над света растяха.

Някога една река ме пристягаше като колан
и ме обличаше от глава до пети с дрехи от лято.
Някога в джоба си имах камъчетата на целия Балкан
и всичките узрели джанки, пръснати по тревата.

Някога имах правото да бъда малко момче
и да подскачам от радост, че козлето подскача до мене.
Някога бях Николайчо и Колето и бях врабче,
което се разхожда между слънца и растения.

И не мислех, че някога край пътя ще падне сняг
и снегът ще е мълчалив и бял като старец;
и не мислех, че този сняг ще бъда аз,
и никой повече няма да ме познае.

И не мислех, че ще се чудя кое е било и кое не е
и къде са всичките градини и приказки, и любови;
и не мислех, че накрая ще остане само едно врабче
и врабчето ще се казва Николай, и ще подскача отново.

И докато подскача това измръзнало същество,
едно момиче ще долети и ще започне да чурулика.
И аз ще си кажа, че само това е било
и че от началото до края само теб съм обичал.

Публикувано вПОЕЗИЯ

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *