Skip to content

СЕЗОНИ

В полето се зараждаше равнец.

Неравенството беше в цветовете.
Единствен и замаян скакалец
се криеше зад дрехата на цвете.

Единството на шарени бои
разделяше тревата от небето.
Равнецът в бяло се успокои,
защото златно беше му сърцето.

Подскочи заек, после полетя,
страхуваше се сив да не остане.
Високо горе чакаше го тя –
рисувана и къпана поляна.

И аз си мислех – трябва ми равнец
и скакалец, и заек, за да мога
да си повярвам, че не съм слепец
за цветните значения на Бога.

Тогава лумна някаква шега.
Природата се смееше със мене.
На шапката ми разцъфтя дъга,
на устните ми кацна нетърпение.

И аз извиках, без да знам какво…
На лятото извиках – да ме чака.
И се превърнах в есенно дърво,
което пя и после се разплака.

 

Публикувано вПОЕЗИЯ

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *