Skip to content

СЕЛО БЕЗ ЦЪРКВА

            Когато в едно село няма църква, всеки си прави негова.             В Малка звездица нямахме налична такава и хората се свързваха с Господа, както намерят за добре и както им е най-лесно и хубаво. 
       Братът на баба ми – Кольо Княза, си оплете църква. Беше майстор на серкметата и си оплете едно специално.Както се беше напил яко, го  заметна по средата на кръчмата. И улови в него по-малки юзчета с ракия и по-големи юзове с повече сливова, и нарязана сланина и сирене, улови даже две големи пържени мрени, полети с оцет и чесън.
            – Ела! – Рече му тогава кръчмарят, който светеше от лампата над главата си. – Ела и аз от ловец на шишета, мезета и пържена риба ще те направя ловец на хора.
            Кръчмарят беше учил малко в Семинарията, но го бяха изгонили за несъстоятелност.
            И накара Кольо Княза да хвърли пак серкмето.
            Тогава в серкмето се уловиха Васко Гъбата – изключителен пияница и мъченик на сливовата, улови се бирникът на селото Лазар – комарджия от най-отчаяните, уловиха се и Пешо Тигъра, и Дачко Дивия котарак, и още шест-седем екземпляра и ето ти църквата на бабиния брат.
            Баба ми Дона – да не остане по-долу от брат си, и тя си посади църква. Имахме една градина край Вита и тя садеше там най-много лук. Сади лук, кръстът ѝ ще се счупи от садене, и по едно време вдигне глава към облаците и се прекръсти.
            – Много ми е хубаво, като садя лук и като се прекръстя после! – И се разплакваше тая жена, сякаш режеше лук.
            Баба садеше и картофи. И като почне да ги вади тези картофи, им се радва и ги целува като икони. Махне им пръстта и ги целува.
            Мене ме хващаше срам от хората, да не си помислят, че е мръднала нещо, но после – като опържеше вечер картофите на големи колела, и се успокоявах.
            – Чудо картофи, чудо нечувано! – Триеше си баба ръцете в престилката.
            И аз, нали съм примрял от глад, също вярвах в небесната сила на картофите.
            Комшийката ни цял живот тъчеше черги и станът ѝ също беше нещо като черква. Удря тя с бърдото на стана и сякаш камбана бие. Баммм! – и една шарчица цъфне на чергата. Баммм! – цъфне друга шарчица или цвете, или птиче. И току почнат да трепкат свещици по тъканото – да те е страх да не се запали чергата.
            – Лельо Пено, – питам аз, – като колко черги си изтъкала? Колко дълги са тия черги?
            – От назе до вазе! – И си сложи ръката на устата, и се смее.
            И жената на даскал Драган си беше измислила църква – с френско грозде и момини сълзи, с дюли и круши масловки и с едно малко японско петле, дето викаше, та се късаше.
            Даскал Драган учи децата на роден език и пеене, а жена му сади френско грозде, любува се на дюлите и крушите и слуша японското петле.
            Нашият петел най-много три пъти да изкукурига, докато се съмне, а японското петле – триста пъти. Но е така, когато се смесват хора, култури и религии.
            Ако в Малка звездица си имахме църква, сигурно попът от Рибарица, като се освободеше от редене на плочки за мивки и от други божии дела, можеше и при нас да дойде за малко, ама като нямаме църква…
            Това, че нямахме църква обаче, накара хората да си садят здравец навсякъде по къщите. По камънаците в Балкана здравец колкото щеш, ама по къщите го нямаше толкова.
            И почнаха жените да садят здравец – пред портите, в дворовете, край стъпалата на къщите, по прозорците, във въздуха, над покривите – навсякъде здравец.
            Една много табиетлийка жена посади здравец и на небето, но още не се е върнала да каже по-зелен ли е здравецът там и още по-хубаво ли мирише.
            Жената със здравеца на небето не се върна, но една голяма звезда тръгна и вървя, вървя, докато най-накрая спря над Малка звездица.

Публикувано вПРОЗА

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *